„Това са ловни трикове, моя малка девице!“ — казваше често баща й. И както тя щеше да осъзнае много години по-късно, първият и най-важен урок, който бе получила, бе урокът по оцеляване.
Беше на дванайсет, когато в селото им се появиха събирачите на роби — странни мъже, изпратени от османските им господари, те яздеха на коне с дрънчащи сбруи, а седлата, тюрбаните и копринените им роби блестяха толкова ярко, че Сафийе и брат й зяпнаха от изумление. Селото им Реци беше малко, затова събирането на кръвния данък — по едно момче от всяко християнско семейство, живеещо в пределите на Османската империя — не отне много време.
— Дали ще вземат и Михал? — запита Сафийе, наблюдавайки безстрастно брат си.
— Кого, Михал ли? Че каква полза ще имат от него? Едно момче трябва да има или мозък, или сила, за да служи на султана — отбеляза с кисел тон баща й. — Освен това никога не вземат единствен син.
Застанала пред малката група селяни, събрали се, за да изпратят кервана, Сафийе наблюдаваше петте момчета на възраст между седем и десет години, които бяха подбрани от събирачите на кръвния данък. Носеха груби гирлянди от диви цветя и треви на главите си. Семействата им по-скоро се радваха, отколкото тъгуваха заради този внезапен обрат на съдбата им. Когато керванът потегли, някои от младите мъже от селото се втурнаха покрай конете, като викаха и удряха тъпани. Други се качиха по клоните на дърветата и започнаха да хвърлят цветя върху конете. На сбогуване събирачите на данъка вдигнаха мускетите си и изстреляха празнични салюти във въздуха.
И през цялото това време момчетата се взираха безстрастно в малката тълпа селяни, която се бе събрала да ги изпрати. На Сафийе й се струваше, че вече изглеждаха по-високи и някак си по-стари, инстинктивно осъзнаващи, че тези първи несигурни стъпки по селския път ги бяха пренесли през по-голяма пропаст, по-широка и по-дълбока от всяка планинска урва, която вече ги бе отделила завинаги от техните семейства и никога повече нямаше да бъде прехвърлена.
Сафийе задърпа ръкава на баща си.
— Щом не искат да вземат Михал, нека тогава вземат мен!
— Теб ли? — засмя се той. — Но ти си само едно момиче! Защо ще вземат теб?
Старецът, който стоеше зад тях, изтри сълзите от бузата си, но очите му бяха ярки.
— Те вече са кул — роби на султана.
— Но какви роби само! — вметна друг. — Нашите синове ще управляват земите на султана! Ще станат войници и еничари…
— Ще станат паши…
— Моят внук ще бъде следващият велик везир!
Така, говорейки си, селяните се обърнаха, за да се върнат по къщите си. Остана само Сафийе, загледана след кервана. Момчетата вече бяха не по-големи от сенки по планинския път. Сребърните стремена на ездачите проблясваха под лъчите на слънцето.
— Не се тревожи, девице моя! Когато момичетата станат робини на султана, това е вече съвсем друго нещо! — засмя се баща й и я щипна по бузата. — Съвсем скоро ще ти намерим добър съпруг, тук, в нашето село!
Съпруг! При тази дума нещо твърдо и остро се загнезди в гърдите на Сафийе като камък.
— Вече са ти намерили съпруг, сестро, разбра ли?
Брат й Михал лежеше до нея на сламеника, който деляха, покрил с кожи костеливите си рамене.
— Кого?
— Тодор.
— Тодор, приятелят на баща ни?
— Предложил е двайсет овце за теб.
Сафийе нито за миг не се усъмни в думите на Михал. Въпреки че двамата никога не бяха успели да станат близки, между тях се бе настанило определено неловко разбирателство. Михал, който с неговия куц крак никога нямаше да стане нито ловец, нито бандито като останалите селяни от планините Дукаджин, имаше умения, на които тя особено много се възхищаваше — способността да гледа, да слуша и да се движи почти незабелязан през селото и околните пасища. Той очевидно не завиждаше на сестра си за това, че тя е любимката на баща им, а тя на свой ред намираше информацията му за особено полезна.
През една пукнатина в стената Сафийе различи очертанията на селските къщи, окъпани в лунната светлина. В планините се чу вой на вълк, виещ срещу звездите. След известно време изрече: