— Но Тодор е стар.
В собствените й уши гласът й прозвуча като шепот.
— Но все още може да го прави — изкиска се Михал и прилепи крака до бедрата й. — Ще те възкачи като стар бик!
Сафийе сръга с лакът костеливите гърди на брат си и изсъска:
— Махни се от мен! Отвратителен си!
— Не толкова, колкото Тодор — изкиска се пак Михал, този път по-силно, и от носа му изхвърча сопол. Той го изтри с ъгълчето на тънката завивка и продължи: — Чувал съм го да се хвали. Че младата съпруга винаги карала старата кръв отново да заври.
Сафийе усещаше гнилия дъх на брат си във врата си. Щом едно момче вонеше толкова зле, какъв ли щеше да бъде дъхът на един стар мъж?
— Махни се от мен! — измъкна се от него тя и придърпа колкото можеше по-голяма част от завивката към себе си. — И без това знам, че си измисляш — но тя знаеше, че той не си измисля. Това бе едно от нещата, за които винаги можеше да се разчита на Михал — той никога не лъжеше. Не му се налагаше.
— И повече няма да можеш да ходиш в планината, защото той няма да те пусне!
Първоначално Сафийе не отговори. Изпълни я ужас, който беше толкова голям, че не й даде да си поеме дъх.
— Баща ни няма да му позволи…
— Така ли мислиш? — възкликна Михал и заби последната отровна стрела: — Глупачке, не разбираш ли? Цялата тази работа е негова идея! Не можеш завинаги да бъдеш малката му играчка!
Първоначално баща й не искаше да повярва, че тя е дръзнала да не му се подчини. После започна да я бие. А когато и това не помогна, я заключи в обора при овцете. Шест дена подред не й носеха никаква храна, само вода, докато накрая тя огладня толкова, че се принуди да стърже мъха и лишеите от камъните и да ги изсмуква изпод почернелите си нокти. Колибата беше твърде ниска, за да се изправи, а от вонята на собствените й изпражнения й се повръщаше, но въпреки това тя не отстъпваше. В началото бе изненадана от собствената си сила на духа. Но след няколко дена си даде сметка, че ако искаш нещо достатъчно силно, изобщо не е толкова трудно.
— По-скоро бих умряла, отколкото да бъда продадена като овца на онзи старец! — крещеше през дъските.
Когато започнаха виденията на глада, й се стори, че вижда бабата на майка си. Понякога тя бе облечена като венецианска дама с перли на врата, друг път беше в синьо, като картините на Мадоната в църквата в Скутари, за които майка й някога й бе разказвала. Но почти винаги яздеше кон и сребърните й стремена проблясваха на слънцето.
Когато на седмия ден я изведоха, се наложи да я носят на ръце до къщата. И само Михал, разбира се, й каза какво е било решено зад гърба й.
— Щом не искаш да бъдеш омъжена, ще трябва да те продадат.
И тогава тя разбра, че е победила.
Две седмици по-късно Сафийе беше продадена на Естер Нази — еврейката от Скутари. Естер въртеше бизнеса си от собствената си къща — елегантна постройка в османски стил, която от едната страна гледаше към езерото, а от другата — към древна венецианска крепост. Слуховете разказваха за Естер, че някога самата тя е била робиня, наложница на богат провинциален управител от Балканите, което може и да беше вярно, защото и до днес, въпреки огромните си размери, тя бе запазила излъчването и надменното поведение на византийска принцеса.
Когато доведоха при нея Сафийе, тя изобщо не се изненада. За селските семейства не бе необичайно да продават красивите си дъщери в робство, надявайки се по този начин да им осигурят луксозен живот в харема на някой богат мъж. Всъщност много често и самите момичета го искаха, поемайки съдбата си в собствените си ръце. Но в дадения случай беше трудно да се каже как стоят нещата.
— За какво сте ми я довели? Та тя е само кожа и кости! — извика еврейката и щипна ръката на Сафийе точно под рамото й, а след това и плътта от вътрешната част на бедрото й. — Какво сте сторили с това дете? Да не сте искали да я уморите от глад?
— Скоро ще се угои — бащата, чиито татуировки по лицето моментално разкриваха, че е от планината, говореше неловко и пристъпваше от крак на крак. Естер Нази видя, че момичето го поглежда с неразгадаема физиономия, а после бързо извръща очи.
— Ако трябва да бъда честна, не съм много сигурна.
Слънцето улови равнините и острите ъгли на изпосталялото от глад лице на момичето. В нея определено имаше нещо, както забеляза Естер. За разлика от повечето селянчета, които идваха в Скутари, тази не се свиваше и не се дърпаше от погледа на Естер, а държеше главата си високо вдигната, оглеждайки спокойно скъпите килими, млечнозелените и сини плочки от Изник, мраморния под и дървените рамки на прозорците. Жалкото обаче бе, че в случая важна бе плътта. Кожата на момичето вече беше изгоряла — и вероятно съсипана — от излагане на планинското слънце. Колко изморителна бе цялата тази работа! Естер въздъхна и завъртя почернените си с въглен очи така, че бялото в тях стана още по-бяло. Може би вече беше твърде стара да ръководи подобен бизнес.