Много от момичетата бяха албанки като самата Сафийе или от други части на Балканите, доведени от планините от родителите им, за да бъдат продадени с надеждата за по-добър живот за техните дъщери. Други бяха пленници, уловени от пиратите по време на набезите им по бреговете или на нападенията срещу незащитени кораби, плаващи в Адриатическо море. Имаше две гъркини, една сръбкиня, две малки сестрички от Венеция на не повече от осем години, както и едно бедно черкезко момиче, за което никой не знаеше как се е озовала тук, толкова далече от дома си.
Що се отнася до Сафийе, тя наблюдаваше и чакаше. Не се сближаваше с останалите момичета, които я смятаха за надменна. Предпочиташе да се концентрира върху онова, на което Естер Нази можеше да я научи. Именно от Естер тя научи не само как да шлифова гласа си, но също така и как да си акомпанира с лютня. Научи се как да върви, как да яде, как да влиза и излиза от стаята, как да бродира и шие. Научи и нещо от изисканите маниери и етикета на османския двор — как да налива кафе и шербет и как да стои с часове зад господарката си, свела скромно глава, с ръце зад гърба си.
Благодарение на специалната млечна диета, която Естер й състави, и напълно лишена от физическата активност, на която беше свикнала до този момент, кльощавото й дванайсетгодишно телце скоро започна да се налива. Гърдите й, които бяха не по-големи от неузрели смокини, се издуха. В продължение на шест месеца й бе категорично забранено да излиза навън, а междувременно, с помощта на помадите на Естер, кожата на лицето и ръцете й стана бяла и гладка като на дете, ръцете и бузите й — пухкави и розови.
Няколко месеца след като Сафийе беше оставена в къщата на Естер, суматоха в двора възвести пристигането на един търговец. Половин час по-късно в крилото на момичетата се появи самата Естер.
— Ти, ти и… ти! — посочи властно тя към сръбкинята и двете по-големи албанки. — Елате с мен! Едната от вас ще налива кафето, а другите две ще донесат легена и кърпите, за да може гостът ни да измие ръцете си. След това ти ще дойдеш и ще застанеш зад мен, и ще чакаш инструкциите ми. Подгответе се, бързо! — плесна с ръце. — А ти… — внезапно се завъртя тя и погледът й падна право върху Сафийе, — ти ще дойдеш с мен!
— Но не трябва ли първо да се облека подобаващо?
— Няма нужда.
Сафийе последва Естер до малка стая, в която се влизаше от огромната приемна на първия етаж, където господарката показваше стоката си на гостуващите търговци. Стаичката беше отделена от главната от екран, през който Сафийе можеше да вижда, но самата тя да не бъде видяна.
— Искам от теб да седиш тук! И когато ти кажа, да ми попееш. Но независимо какво се говори и какво става, ти за нищо на света не трябва да излизаш, не трябва да се показваш. Разбра ли ме?
— Да, синьора.
През екрана Сафийе видя търговеца, отпуснат върху бродираните възглавнички на Естер. Беше жилав и дребен човек, с обветреното лице на морски пътешественик, но наметалото му, както забеляза момичето, беше обшито с най-скъпата кожа, която тя някога беше виждала.
— Чувам, че може да имаш нещо за мен, нещо по-специално — рече търговецът.
— Така е.
Естер вдигна ръка и направи знак на сръбкинята да пристъпи напред. Тя изпя две песни, акомпанирайки си на лютия.
— Много хубаво — отбеляза мъжът без особен ентусиазъм, когато момичето свърши. — Поздравления, синьора Естер! Но сигурна ли сте, че нямате нещо друго? — очите му се плъзнаха из стаята и се спряха върху другите две момичета, които седяха с наведени глави зад господарката си.
— Ами… — Естер като че ли се поколеба. — В интерес на истината, тъй като това сте вие, Юсуф бей — изрече с помпозна любезност, — наистина има нещо друго, което би могло да ви заинтересува!
Щракна с пръсти и както й беше заръчано, Сафийе запя. Когато приключи, настъпи продължителна тишина.
Търговецът беше онемял от възторг, но по едно време събра сили да попита:
— Може ли да я видя?
Естер Нази му се усмихна и отпи глътка кафе, след което остави внимателно дребната колкото напръстник чашка върху чинийката й. Златните гривни по ръцете й дръннаха тихо и тя изрече:
— Не.
— Но защо? — слиса се гостът.
— Защото тя не е за продан.
— Не е за продан ли?
— Имам си причини.
— Да не би да има някакъв дефект? Заешка устна или родилно петно?