Що се отнася до Сафийе, тя направи спокойно пътешествието до Константинопол, а след това и до Маниса като дар за шестнайсетгодишния бъдещ султан. С нея имаше още двама роби — най-добрите, които имперската кесия на принцеса Хумашах можеше да купи.
Един от тези дарове беше момиче — онова, което Сафийе по-късно щеше да свикне да нарича карийе Михримах и което беше дете на почти същата възраст като нея. Другият дар беше млад черен евнух, наречен Хасан.
— Но принцесата даде на всички ви друго име — обичаха да повтарят тогава търговците. — Отсега нататък всички вие ще се наричате Славеите. Славеите от Маниса.
Седемнайсета глава
Константинопол
2 септември 1599 година, в късния следобед
По-късно същия следобед на вратата на Силия се почука. На прага стоеше черна прислужница, облечена елегантно, с множество златни верижки на врата и на глезените й. Когато видя Силия, не каза нищо, а само й направи знак да я последва. А когато Силия я попита къде отиват и кой я е изпратил, тя само поклати глава и не каза нищо.
Минаха през двора, а оттам през няколко предни стаи, обграждащи банята на валиде, след което тръгнаха през коридори, където Силия никога до този момент не беше стъпвала. След известно време стигнаха до малка вратичка в стената. Момичето я отвори и Силия видя, че тя отвежда към стълбище. Слизайки надолу, те се разминаха с няколко човека — няколко от тях обикновени прислужници, но други висши сановници в харема, които обаче не демонстрираха никаква изненада, виждайки момичето. Никой не я спря, нито я попита къде отива. Всички просто свеждаха почтително глава пред Силия и с наведени очи се отдръпваха, за да пропуснат двете момичета.
В дъното на стълбите излязоха през друга врата и оттам се озоваха в градината на двореца. Момичето пое по пътека, която водеше първо към поредица от тераси, след което завиваше рязко надясно, вървейки успоредно на стените на двореца. Накрая стигнаха до малка полянка.
— О! — най-сетне Силия осъзна къде се намират. В средата на полянката имаше малък мраморен павилион. От едната му страна се виждаше като прострян на длан целият град Константинопол, а от другата, подобно на далечен син сън, морето.
За първи път момичето даде на Силия сигнал на безмълвния език на двореца — сигнал, който я инструктираше от тук нататък да продължи сама. Кой е там? — попита с движение на ръцете Силия, но момичето я дари с една последна, срамежлива усмивка, след което се обърна и бързо се отдалечи.
Силия се огледа. В градината беше толкова тихо, че в началото тя си помисли, че е съвсем сама. Малкият павилион с белите си мраморни стени, декорирани със златни надписи на арабски, проблясваше под лъчите на слънцето. Някъде наблизо, макар и невидим сред високите кипариси, се чуваше плисък на вода в каменно корито. В този момент някакво неуловимо движение привлече погледа й и тя разбра, че в крайна сметка не е сама.
В павилиона я чакаше някой. Жената беше с гръб към Силия, седеше абсолютно неподвижно и съзерцаваше водите на Босфора. Тя беше последният човек, когото Силия бе очаквала да види.
— Много мило от твоя страна да се отзовеш толкова бързо на поканата ми, кадън! За мен е голяма чест!
— Хасеки султан — поклони се ниско Силия на дребната фигурка в павилиона, — честта е изцяло моя!
Гюлай хасеки подаде ръка на Силия.
— Прости ми, че не ставам. Не го правя от нелюбезност. Просто, както сама виждаш — и посочи към краката си, свити под нея, — днес не ми е един от силните дни.
Хасеки — официалната фаворитка на султана, беше облечена в роба в бледосиньо, бродирана с деликатни златни мотиви от букви и цветя. На главата й имаше малка шапчица, към която беше забоден воал от почти прозрачна златна тъкан. Под ръба на робата, както забеляза Силия, се виждаха две малки пантофки, избродирани със златни и сребърни нишки. Множество бижута — както подобаваше на статуса й на втора по ранг жена в харема след валиде султан — блестяха на врата и на пръстите й. Но когато се усмихна, се оказа почти толкова срамежлива, колкото и малката й мълчалива прислужница.
— Значи е вярно онова, което казват — изтърси Силия, преди да успее да се спре.
— Какво казват?