— Че не сте добре, хасеки. Но ви моля да ми простите — побърза да добави Силия, засрамена от грубостта на думите си. — Сега аз държа да разберете, че не съм искала да бъда неучтива.
— Да, знам — гласът на хасеки беше мек и нисък. — Все едно и също, нали? Всичко тук се ръководи от слухове и догадки, от клюки и предположения — загледа се в морето, където малките лодки се носеха като детски играчки по хоризонта. — Но по изключение този слух е верен. Аз наистина не съм много добре. И ще се радвам вече да не бъда част от всичко това.
— Да не би… да отивате някъде? — предположи Силия.
Хасеки се обърна към момичето и я изгледа с ярките си очи.
— В известен смисъл, кадън, може и така да се каже. Да, мисля, че може и така да се каже. Помолих да бъда изпратена в Ески сарай — Стария дворец. В крайна сметка и без това всички ще бъдем изпратени там след смъртта на султана.
Въпреки че Силия бе виждала често Гюлай хасеки и преди, то бе винаги при официални случаи. И тогава й се бе сторила много самотна, седяща послушно отстрани на султана, обект на непрекъснати спекулации от страна на останалите жени от харема. Сега за първи път имаше възможност да я огледа отблизо. Въпреки че беше по-стара, отколкото Силия беше очаквала, и толкова слаба, че чак кльощава, кожата й беше все още гладка и много бледа. Често се повтаряше, че в харема имало много по-красиви момичета, но сега Силия забеляза, че лицето й се отличава с мекота и доброта, които не се виждаха от разстояние. В самото й присъствие имаше нещо, което успокояваше. Очите й бяха едновременно тъмни и сини — цветът на морските дълбини.
А после, сякаш излизайки от дълбок сън, тя даде знак на Силия да седне.
— Кадън — защото така вече трябва да те наричаме всички, нали така? Скъпа сестро, моля те да избегнем формалностите, защото не разполагаме с толкова много време. Поръчах да те доведат тук, защото исках да ти кажа нещо.
Съвсем инстинктивно Силия се огледа, за да провери дали някой не ги подслушва.
— Не се притеснявай — рече хасеки, когато я видя да се оглежда, — никой не може да ни чуе. Взех мерки за това. Исках да знаеш, че не ти мисля злото!
— Моля ви, хасеки султан… — започна Силия, но преди да успее да каже каквото и да било повече, фаворитката сложи пръст на устните й.
— Шшшт! И двете знаем какво имам предвид!
— Но аз не искам… Никога не съм искала…
— Не става въпрос какво искаш ти. Важното е какво иска тя! И двете го знаем. Опитах се да се боря с нея, но напразно. Тя насъска всички срещу мен и ще стори същото и с теб… Не, не, изчакай да чуеш какво ще ти кажа! — вдигна ръка, когато видя, че момичето се кани да възрази. — Никой, всъщност никоя от нас не може да стане особено близка със султана, докато тя е валиде. Това е съдбата ми и трябва да я приема. Освен това, погледни ме! — сведе очи с тъжна усмивка. — Толкова много отслабнах. Защо султанът да иска да бъде обвързан с такава торба с кокали, а? Освен това — погледна към Силия, а после бързо извърна очи — не искам да завършвам като Хандан.
— Хандан ли?
— Нима не си чула за Хандан?
— Не, хасеки султан.
— Тя беше главната наложница на султана преди мен. Той си има и други, които споделят леглото му, разбира се, но за него тя беше нещо много повече — беше негов другар. Каквато съм аз сега. Султанът… Падишахът… — млъкна и отново плъзна очи по хоризонта, като че ли й представляваше огромно усилие да говори за тези неща. — Понякога той е много самотен човек. Не трябва да го забравяш!
— А какво стана с нея? С Хандан?
— Тя има син, принц Ахмед, който все още живее в двореца с останалите принцове, но самата Хандан вече никой не я вижда — нея, която някога беше толкова високо над нас — Гюлай се загледа тъжно в морето. — Казват, че стояла само в стаята си. И че изгубила напълно волята си за живот.
— Но защо?
Гюлай хасеки се обърна към Силия и за миг раздразнението й се превърна в нещо друго.
— Как ти е името, кадън!
— Казвам се Кая.
— Не, не, мило момиче. Това, естествено, го знам. Имам предвид истинското ти име, онова, което си имала, преди да те доведат тук.
— Беше… Името ми е Силия.
— Е, чуй ме сега, Силия — започна хасеки и хвана майчински ръката й в двете свои. — Забравям, че ти не си прекарала тук толкова време, колкото повечето от нас. Валиде султан мрази Хандан, защото тя стана твърде могъща. Не само беше фаворитка на султана, но и му роди син. Син, който можеше — и все още може да бъде — следващият султан — погали нежно ръката на Силия. — Като майка на син и фаворитка, стипендията й стана много голяма, равняваща се единствено на парите, които получава месечно самата валиде. Султанът също й направи големи дарове — бижута и злато. Скоро тя започна да забелязва властта, която всички тези неща й даваха. Така Хандан се сдоби с влияние, но не и с мъдрост.