Силия поклати глава.
— Славеите от Маниса. Трима роби с красиви гласове, които били подарени на стария султан Мурад от неговата братовчедка принцеса Хумашах. Навремето били много прочути. Едната от робините станала негова хасеки…
— Валиде султан!
— Другият роб станал главен черен евнух.
— Хасан ага? Но за него се говори, че ще умре…
— А третата робиня… — хасеки се приведе към Силия, сякаш за да й пошепне в ухото, но после, внезапно, се отдръпна уплашено. — Какво е това? — и се обърна назад.
Силия се заслуша, но единственото, което чу, при това от далечния край на градината, беше звукът от чуковете на някакви работници, който глъхнеше сред лекия бриз.
— Няма нищо. Само онези работници, може би.
— Не, виж! Пристигат! — Гюлай вдигна ветрилото си и започна да го вее пред лицето си, като по този начин го закри. — Моите слуги. Връщат се — изведнъж хасеки стана много нервна и започна да приглажда ненужно гънките на робата си. — Мислех си, че ще разполагаме с повече време — прошепна на Силия иззад ветрилото си, — но валиде не им позволява да ме оставят сама твърде дълго.
Докато говореше, Силия видя, че прислужниците на хасеки действително идват към тях. Донесоха плата с плодове, подредени в замръзнали пирамиди, и чаши с охладен шербет, които поставиха на дълга масичка в самия павилион. Въпреки че прислужваха на хасеки с цялото почитание, което й дължаха, атмосферата изведнъж стана много напрегната. Конкретно едно от момичетата непрекъснато поглеждаше към Гюлай с изражение, което Силия не бе в състояние да разгадае. Колкото и да не искаха обаче, по настояване на хасеки бяха принудени да сервират първо на Силия. Едва след това тя също започна да яде, при това съвсем символично и единствено от храната, от която първо си беше взела Силия.
Присъствието на други жени направи по-нататъшния разговор невъзможен. Двете седяха мълчаливо, докато прислужниците се движеха около тях. Сенките в градината започнаха да се издължават, а кипарисите обгърнаха с хладни сенки малкия павилион.
Силия гледаше жената, която седеше до нея, и изведнъж осъзна кое е онова, заради което валиде очевидно се страхуваше от нея — зад милия външен вид имаше нещо друго, някакво качество, което, въпреки страха, който се бе настанил в нея, накара сърцето на Силия да се изпълни с надежда. От време на време забелязваше изражение, което не беше нито мило, нито срамежливо, а изражение, което издаваше проницателност и интелект. „Ако такава жена е моя приятелка и мой наставник, то тогава сигурно ще успея да оцелея“ — каза си момичето.
Но под зорките очи на прислугата не можеше да се направи нищо. Не след дълго хасеки даде сигнал на Силия да я остави.
— До нови срещи, Кая кадън — рече. — Все още има много, за което да поговорим — и двете си размениха многозначителни погледи.
Когато прислужниците се отдалечиха, Силия реши да се възползва от този шанс и съвсем тихо прошепна:
— Но защо аз, хасеки султан! Не разбирам защо наблюдават точно мен?
— Заради захарния кораб, разбира се — гласеше отговорът. — Не знаеше ли? Изпратен бил от англичаните.
В настъпилото гробовно мълчание Силия се загледа в проблясващите в сребристо води на Мраморно море в далечината.
— Питай приятелката си Анета, тя знае — допълни хасеки. — Тя беше тук, в този павилион заедно с валиде в деня, в който английският кораб пристигна. Точно преди две седмици.
— Английският кораб? — прошепна удивено Силия.
— Да, разбира се. Корабът на английското посолство. Онзи, който донесе големия подарък за султана. Същият, който чакаха през последните четири години. Чуй това! — и отново звукът от чуковете на работниците. — Вече са при портата.
— При портата ли?
— Но, разбира се. Сглобяват подаръка при Портата на птичарника.
— Ти си знаела!
— Да.
— Знаела си и не си помислила да ми кажеш?!
— Знаеш защо не го направих.
Анета стоеше пред Силия в Двора на фаворитките. Сега, когато Силия беше считана за кадън, тоест за дама според йерархията на двореца, етикетът не позволяваше на Анета да седне, освен ако не й бъде разрешено, а в гнева си Силия продължаваше да я държи права. Беше на свечеряване. В умиращата светлина Силия успя да забележи, че Анета не изглежда никак добре — кожата й беше станала болезнено бледа и суха като старо сирене.