— Знаеш, че се съгласихме да не поглеждаме назад, нали? Моля те, гъсчице, дай ми сигнала за сядане!
— Не! Смятам да те оставя така, както си!
По лицето на Анета пробяга изненада, но тя остана права.
— Каква полза щеше да има от това?
— След всичко, което ти разказах?! — устните на Силия бяха побелели. Приливът на гнева бе изтрил дори страха. — Не смяташ ли, че аз мога най-добре да преценя?
Анета сведе очи и не отговори.
— Преди две седмици тук е пристигнал английски кораб. Кораб на английското посолство! Пол може да е бил на него! И може сега да е тук, в този град! Не разбираш ли? Това променя всичко!
Анета вдигна глава. Очите й бяха напълно безизразни, когато изрече:
— А ти не разбираш ли, че това не променя нищо? Споразумяхме се, не помниш ли? Никакво връщане назад!
Ала гневът бе вдъхнал кураж на Силия и тя отсече:
— Това ми го повтаряш ти, но не си спомням аз някога да съм се съгласявала с теб! А дори и да се бях съгласила, това обстоятелство пак щеше да промени всичко. И сега наистина го променя!
— Не се дръж като глупачка! Ако някой разбере, това ще бъде краят ни, не разбираш ли? — вече умолително занарежда Анета. — Оттук няма излизане, знаеш го! А ти си нашият най-добър шанс за оцеляване, може би единственият ни шанс. Ако станеш една от наложниците на султана, може би дори хасеки…
— Ти май не мислиш за мен, нали? Единственото, което те интересува, е как да спасиш собствената си нещастна кожа!
— Добре, щом това ще те направи щастлива, признавам си, така е — Анета сложи ръка на гърлото си, като че ли искаше да разкопчее невидимо копче, което я стягаше. — Моята звезда е свързана с твоята. Но аз също съм ти помагала или май забрави? Две е по-добре от едно. Колко пъти… О, няма значение! — поклати уморено глава. — Да си се сещала да се запиташ защо хасеки ти е наговорила тези неща? — вдигна умолително очи към Силия. — Не разбираш ли, че тази жена се опитва да ни раздели?
— О, това са пълни глупости! — сряза я безмилостно Силия. — Ти сама успя да се справиш с тази задача и без нея! Тя просто се опитваше да ми помогне, това е. И няма никаква представа за значението на този факт за мен. Как би могла да има?
— Щом казваш. Но повярвай ми — изрече Анета и сви изтощено рамене, — че не ти трябва да привличаш вниманието към връзката си с английския кораб, не и сега, не и след случилото се с Хасан ага!
— Мисля, че вече се досетих за това и сама, благодаря! — сряза я Силия.
— Моля те! Аз просто се опитвах да те пазя, това е!
Въпреки че вечерта беше хладна, Силия виждаше, че Анета се поти — миниатюрни капчици пот бяха избили по челото й и по горната й устна.
— Моля те, гъсчице, трябва да седна! — простена Анета и се залюля.
— Тогава седни! — омекна Силия и й даде сигнала. — Но не ме наричай „гъсчице“.
Притиснала с ръка гърдите си точно под ребрата, Анета приседна. Силия я изгледа и отбеляза:
— Ти не си добре.
Това не беше въпрос, а заключение.
— Не, не съм. Имам болки, точно тук, от тази сутрин — простена Анета и притисна мястото под ребрата си.
— Аз също — отбеляза безстрастно Силия. — Вероятно просто лошо храносмилане.
— Лошо храносмилане ли? — простена Анета. — Това е от онази вещица, Малхи! Урочасала ни е, знаех си го!
— Тя не е вещица — изрече спокойно Силия. — Пясъкът беше талисман, против уроки.
— Кой ти каза това? — изгледа я скептично Анета.
— Хасеки султан.
— О, не пак тя! — простена Анета. — А питала ли си се защо така изведнъж й се е приискало да ти се подмазва, а?
— Ти не разбираш.
Между двете се възцари напрегнато мълчание, през което всяка гледаше сърдито пред себе си.
Вече беше почти тъмно. Малки групи момичета — някои весели, други тихи, се отправяха към вътрешността на двореца. В очите на Силия те приличаха на силуетите от черна хартия, които пътуващите търговци в Лондон използваха, за да въртят търговията си по панаирите и по празници. В градината вече се виждаха единствено белите рози, чиито цветове проблясваха призрачно. Високо над главите им се чуваха хрилете на прилепи, поели по пътя си в умиращата светлина.
Скоро и те щяха да бъдат принудени да се приберат, но все още не. Гневът й към Анета се бе изчерпал. На негово място се бе върнал един ужасен въпрос: „Знае ли той, че съм мъртва? И по-точно, че не съм мъртва? И ако знаеше, че още съм жива, дали все още щеше да ме обича? Ако знаеше къде съм, дали щеше да се опита да ме намери?“