Но не, не можеше да го направи. Отпусна назад глава, усмихна се на себе си и затвори очи, наслаждавайки се на слънцето, галещо кожата й. Все така със затворени очи очакваше в съзнанието й да се появи образът на Силия Лампри, но вместо това видя изоставените стаи в харема. Видя гниещите рогозки под килимите, покривалата на дивана и невидимите очертания на фигура, която сякаш току-що се бе надигнала оттам.
Елизабет сложи ръка в джоба си. Парченцето стъкло в синьо и бяло проблесна в ръката й. Талисман срещу уроки — това било, както й бе казала Берин. Предполагало се, че тези талисмани отпъждали лошите духове в харема. Всъщност носели се и сега, не ги ли е забелязала из цял Истанбул?
— Трябва ли да покажа това на някого? — бе попитала Елизабет.
— Разбира се, че не — бе отговорила Берин. — Това е евтино, дрънкулка от базара. Могат да бъдат открити навсякъде. Вероятно е паднало от чистачките — после бе изгледала изпитателно Елизабет. — Добре ли си?
— Защо питаш?
— Просто изглеждаш малко бледа, това е.
— О, нищо сериозно — бе отговорила Елизабет, обгръщайки с пръсти гладкото стъкълце. — Добре съм.
Седнала сега на терасата на павилиона, тя върна внимателно талисмана обратно в джоба си. Извади бележник и химикалка от чантата си и започна да си записва идеи, които й бяха хрумнали — мисли, въпроси, каквото й дойдеше в главата, оставяйки мисълта си да се плъзга, накъдето й се иска.
Силия Лампри — записа в началото на страницата. — Пол Пиндар. Корабокрушение. 90-те години на XVI век. „Това са четиристотин години, които ме отделят от тази история — помисли си тя, — макар че биха могли да бъдат и четири хиляди.“ И после пред собствените й очи набучил баща й на меча си, метнал го на вратата на кабината с щурвала — летеше ръката й по листа — и го съсякъл през цялото тяло…
Спря и остави химикалката си. После я вдигна и започна да удебелява главните букви. Значи ударът за Силия е бил двоен. Не само е била взета в плен, включително със зестрата в навечерието на собствения си брак, но и е станала свидетел на убийството на баща си. Елизабет се вторачи невиждащо в листа. Ами Пол Пиндар? Дали го е обичала? Тъгувала ли е за изгубената си любов, както тъгувам аз?
Елизабет тръсна глава и си наложи да върне мислите си на неутрална територия.
Най-важният въпрос бе: как изобщо е оцеляла историята на Силия? Наложи си да се концентрира. Възможно ли е тя да се е спасила, за да успее сама да разкаже историята си? Възможно ли е да се е събрала отново с Пол Пиндар и в крайна сметка да се е омъжила за него, да е отишла с него в Алепо, да му е родила деца…
„Речникът на националните биографии“, който съдържаше доста обширна статия за Пол Пиндар, не споменаваше нищо за наличието на съпруга, но това не доказваше, че не е имал такава. За името „Лампри“ нямаше нищо, разбира се. Беше ясно само едно — някой е знаел историята на Силия, при това достатъчно добре, за да я запише.
Продължи лениво да си драска по листа, запълвайки кръгчетата на цифрата 9 в годината 1599. Това е същата година, през която майсторът на органи Томас Далъм е представил чудесното си творение пред султана. Е, поне неговата история е оцеляла.
Елизабет извади многократно разлистваното си копие на дневника на Томас Далъм. В тази книга е разказът за един орган, отнесен на турския султан и други любопитни въпроси. В дневника се описваше пътешествието му до Константинопол на борда на търговския кораб „Хектор“, собственост на компанията „Левант“, и се разказваше как, след шестмесечно пътуване по море прекрасният подарък, от който зависели множество бъдещи търговски сделки, бил пристигнал почти изгнил от морската вода и как Далъм и хората му ходели всеки ден в двореца, за да го сглобят и възстановят. Описваше се и създалото се приятелство между него и стражите, и как един ден, когато султанът бил в летния си дворец, един от тях му позволил нещо по принцип забранено — да надникне в женското крило.
След като ми показа много други неща, на които се дивих, прекосихме малък квадратен двор, покрит с мрамор, и той ми посочи към решетка в стената, но ми направи знак, че самият той не може да се приближи до нея. Когато се приближих до решетката, стената се оказа много дебела и с дебели железни решетки и от двете страни, но през тази тук решетка аз видях трийсет от наложниците на великия господар, които си играеха с топка в друг двор. Когато ги зърнах за първи път, си помислих, че са млади мъже, но после видях, че косите им се разстилат надолу по гърбовете им, сплетени в долния край с нанизи от малки перли или с други красиви неща. Тогава разбрах, че са жени, и при това много красиви… Стоях толкова дълго да ги гледам, че онзи, който ми беше оказал тази добрина, започна много да ми се сърди. Нацупи се и започна да тропа с единия си крак, за да ме накара да се отдръпна оттам — нещо, което нямах никаква охота да сторя, защото тази гледка ми достави огромно удоволствие.