После се отдалечих оттам с този пазач и отидохме на мястото, където бяхме оставили моя драгоман или преводач, и аз казах на преводача си, че бях видял трийсет от наложниците на великия господар, но той ме посъветва в никакъв случай да не говоря за това, да не би някой турчин да ме чуе, защото, ако някои турци разберат, това може да означава смърт за онзи, който ми е показал жените. Обаче той не бе посмял да ги погледне. А аз ги гледах толкова дълго, но те не ме видяха, нито дори погледнаха към това място. Ако ме бяха видели, сигурно щяха да се приближат да ме погледнат и да ми се дивят така, както аз на тях, и да се чудят как съм дошъл при тях.
Елизабет остави листа и се опита да подреди мислите си. Приемало се е за даденост, че е невъзможно да се осъществи контакт с жените в харема на султана. Но дневникът на Томас Далъм доказваше, че женските крила са били по-достъпни, отколкото повече чужденци биха допуснали. Ако някой турчин обаче е научил за това приключение, това би могло да означава смърт и за майстора на органи, и за неговия страж, но изкушението да разкаже поне на английските си приятели вероятно е било неудържимо за горкия Далъм. На кого ли още е казал? Отмятайки отново глава назад, Елизабет притисна с ръка очите си. В съзнанието си отново виждаше дългите, покрити с плочки коридори на харема, стаята, в която бе намерила талисмана. Там имаше нещо озадачаващо, но какво? Започна отново да драска по листа си. Изведнъж отговорът изникна съвсем ясно в съзнанието й — мястото би трябвало да излъчва тъга, но нямаше нищо подобно. Тя беше чула тичащи стъпки. Смях.
Отпускайки се назад в стола си, Елизабет бутна бележника си настрани и изпъна лениво ръце над главата си. Мислите й все още бяха същински хаос, но незнайно защо това вече нямаше значение. Живей с хаоса. Кой го беше казал това? Научните проекти започваха винаги така. А тя имаше добро усещане за всичко това, добро предчувствие. Нещата щяха да станат ясни съвсем скоро, когато се сдобие с други факти. Мариус със сигурност би възроптал срещу методите й, използвани досега, би ги нарекъл твърде хаотични, твърде емоционални. „И какво от това?“ — каза си тя и сви рамене.
На терасата беше все още топло и Елизабет продължи да седи. Беше си изпила кафето, но не си беше изяла баклавата, което и направи, бавно и с наслада.
Не беше много сигурна какво я накара да се обърне, но когато погледна към двойката, седяща в другия край на терасата, нещо в тях, може би определена вцепененост, й подсказа, че те вероятно са я наблюдавали от известно време и именно погледите им са я накарали да се обърне. Само че този път не беше онази двойка, а мъж, който седеше съвсем сам.
Елизабет срещна за миг погледа на мъжа и бързо извърна очи, за да не разбере той, че тя го е видяла. Но той, разбира се, беше разбрал.
Чувствайки се като пълна глупачка, тя се вторачи право пред себе си. Беше си мислила, че е сама, бе се почувствала вдъхновена от комбинацията от слънце и самота, но сега, под погледа на този непознат, магията на открития павилион и въобще на целия следобед придоби някакъв друг нюанс. Беше време да си тръгва.
Но по някаква странна причина не го направи. Елизабет зачака, една част от нея уплашена, че непознатият ще направи опит да я заговори. Но той не го стори. „Защо да тръгвам веднага? — каза си тя. — Имам още едно парченце баклава!“
Елизабет изяде последното парченце баклава много бавно. Захаросаните корички залепнаха за устните й. „Може би трябва да използвам лъжица“ — каза си тя, но пръстите й изглеждаха най-доброто средство за ядене. Прокара палец по долната си устна и започна да ближе пръстите си един по един, бавно и внимателно. Знаеше, че той все още я наблюдава. „Но какво правиш, за бога?“ — прошепна едната част от нея на другата. Обаче тя не спря и не защото бе в състояние да го игнорира, а защото в погледа му имаше нещо, което го освобождаваше изцяло от предположението за нахалство. Той просто седеше и я гледаше с чувство на… Какво? Одобрение и възхита? Да, нещо подобно. Балсам за наранената й душа. Слънчев лъч след дни на студ и на дъжд.