— Е, няма ли да ме поздравиш, а? — сви колене и ги обгърна с ръцете си. — Вече трябва да ме наричаш кадън.
— Поздравления, Ханза кадън! — пауза, а после Силия бавно допълни: — Ти имаш ли изобщо някакъв срам?
— Срам ли? Че защо? — очите й проблясваха под играещите пламъци на свещите. Изведнъж стана много млада, почти дете насред огромното легло. — Той избра мен! И вече ти няма да бъдеш хасеки!
— Султанът може да има много фаворитки, но си има само една хасеки, а тази позиция, както добре знаеш, вече е заета — заговори бавно Силия, сякаш обясняваше на дете.
Ханза я дари с една от своите хищни, животински усмивки и изтърси:
— Не за дълго.
— Какво искаш да кажеш?
— Скоро ще разбереш.
Слезе от леглото и се насочи към плато с дребни медени сладки, което беше оставено на масичката. Изглежда, че изобщо не й пукаше от голотата й.
— Ти не си ли гладна? — попита, докато тъпчеше устата си с една от сладките и облизваше пръсти. — Наричат тези сладки „Женски зърна“ — изкиска се. — Ето, заповядай!
Силия махна с ръка за отказ и попита директно:
— Кой те е учил?
— Какво да ме е учил?
— На всичко това. Да доставяш удоволствие на султана по този начин.
— Казах ти, гледах — отговори Ханза, докато продължаваше да ближе пръстите си.
— Не ти вярвам. Никой не може да научи подобни неща само с гледане!
— Имаш предвид всичките онези „ох“ и „ах“ ли? — изкиска се Ханза, имитирайки през смях себе си. После се завъртя на пръсти из стаята, опиянена от преживяното. — Добре тогава, ще ти кажа, Кая кадън — подвикна през рамо. — Беше господарката на робите в Рагуса.
— Рагуса ли?
— Да. Защо си толкова изненадана? Валиде много харесва хората от Рагуса.
Силия се вторачи мълчаливо в нея.
— И с малко помощ от карийе Лала, разбира се — допълни Ханза, спря да се върти и си взе нов сладкиш. Бузите й бяха поруменели. — О, да! Лала ще бъде първата, която ще възнаградя, когато стана хасеки!
Внезапно Силия се изпълни с безпокойство.
— Значи това ти разправя тя, така ли?
— Карийе Лала не ми е казвала нищо. Само ми даде едно лекарство, точно както е дала и на теб — пак се изкиска. — Нарече го „сърбежът“…
— Нямам предвид нея — прекъсна я Силия. — Говоря за валиде. Това ли ти разправя валиде? Че можеш да бъдеш следващата хасеки!
— Нямам представа за какво говориш.
— Мисля, че имаш… — започна Силия, но после се сети за нещо. — Евнусите ще бъдат тук всеки момент, за да ни отведат. Казаха ли ти какво да правиш? Имам предвид за кръвта.
— Каква кръв?
— Ами кръв. Нали се сещаш? След първия път с мъж ти трябва… Нормално е да има кръв, нали? Трябва да им я покажеш. Хасан ага не ти ли каза? О, забравих, че него го няма тук! — възкликна Силия и сложи ръка на устата си. — Не ми казвай, че са забравили!
Настъпи неловка тишина.
— Кръв? — повтори тихо Ханза.
Пак тишина.
— Няма кръв, нали?
— Няма.
И изведнъж пълното с енергия момиче се промени.
— Какво ще правя сега, кадън? — приседна, подобно на кльощаво дребно врабче, на ръба на леглото, до Силия. — Какво ще ми сторят? Помогни ми, кадън! — падна на колене пред нея. — Моля те!
Силия мислеше бързо.
— Намери ми някаква кърпа! — сред завивките напипа кърпата, която беше захвърлила Ханза. — Сега трябва да се порежеш някъде. С това — виж!
На пода до леглото, където го беше оставил, се виждаше коланът на султана. Към него беше прикрепена кама. Извитото й острие беше изработено от злато, инкрустирано с брилянти. Дръжката беше направена от три големи смарагда. Силия извади острието и го пробва. Въпреки че камата беше церемониална, беше достатъчно остра, за да свърши работа.
— Ето! — подаде я на момичето. — Използвай това!
— Не, не мога! — дръпна се уплашено Ханза.
— Трябва! — подкани я Силия. — Хайде, бързо, нямаме много време!
— Не мога!
— Не бъди глупачка!
— Моля те, направи го ти! — извика момичето и я погледна ужасено.
— Кой, аз?!
— Да, не разбираш ли? — Ханза вече плачеше. — Не мога да скрия порязване! Те ще го намерят. И ще разберат какво съм направила — пред вратата на покоите се чуха стъпки. — Моля те, никога няма да забравя, че си ми помогнала, никога! Обещавам!