— Мислиш си, че ако той знаеше, че си тук, щеше да дойде да те вземе.
Първоначално Силия не й отговори. Погледът й се стрелна притеснено по посока на вратата. А после започна да говори, но този път много бързо:
— Всъщност, Анета, мисля, че може и да има начин…
— Не! — прекъсна я ядосано Анета. — Няма да слушам това! — запуши с ръце ушите си. — Да не би да искаш да удавят и двете ни?!
— Ако просто мога да го видя, Анета… — погледна я жалостиво Силия. — Това е единственото, което искам! Баща ми е мъртъв и никога повече няма да го видя. Но ако можех просто да видя Пол, един последен път, бих могла да издържа всичко това тук. Бих могла да издържа всичко на този свят!
Огледа стаята, която някога споделяше с приятелката си — помещение без прозорци на втория етаж в най-новото крило на харема, от което се излизаше в двора на банята. Въпреки че нямаше никакви мебели, с изключение на двата боядисани шкафа в двата края, където през деня се поставяха дюшеците и завивките на момичетата, стаята излъчваше познатия чист аромат на прясно отсечено дърво.
— И за теб е добре да се подготвиш — въздъхна. — Имам усещането, че съвсем скоро ще бъда обратно тук, при теб.
— Горката Силия! — надигна се бавно Анета на възглавниците си. Изглеждаше много бледа.
— О, не ме съжалявай! Повярвай ми, наистина предпочитам да се върна обратно при теб! Твърде много ме наблюдават, твърде много се грижат за мен — нямаш представа какво е! — постави ръка на гърлото си. — Имам чувството, че изсмукват всичкия въздух от тялото ми. Дори когато казах, че идвам при теб да те видя, изпратиха заедно с мен три прислужници! — пак се огледа. От коридора отвън се дочуха гласовете на жените, които я чакаха. — Никога не мога да остана сама. Всичко, което правя, дори и най-дребното, се докладва на валиде султан — прошепна, отново притискайки с ръка мястото под ребрата си. — Шпионират ме, даже в този момент!
— Какво те кара да си мислиш така? — смръщи се Анета. — Кой те шпионира?
— Шпионите на валиде! Хасеки ми го каза. Нарече ги „Славеите“!
— Славеите ли? Каква глупост! Просто се е опитвала да те подплаши, нищо повече — Анета постави изнемощялата си ръка върху рамото на приятелката си. — Но какво ти е сторила тази жена? Преди да те докопа, ти никога не си била такава!
— Не, не е вярно! — тръсна глава Силия и обеците й звъннаха. — Ти не разбираш! Тя се опитва да ми помогне! — примигна бързо няколко пъти. — Ако наистина искаш да знаеш, човекът, който най-много ме плаши, е Ханза!
— Коя е Ханза?
— Ханза. Довчера беше една от слугините на хасеки — отговори Силия. — Обаче снощи стана една от наложниците на султана.
— Искаш да кажеш, че той… — внезапно заинтригувана, тя се опита да седне. — И с двете ви?!
— Да, и с двете ни. Но го направи само с нея.
— О, гъсчице! — съчувствена пауза. — Съжалявам.
— По-добре недей! „Млада красива девственица за този дебел старец“ — помниш ли, че ми го каза? Е, точно такова беше. Сигурна съм, защото бях принудена да гледам.
— Ти си гледала? — от гърлото на Анета се опита да избликне смях. — Извинявай! — сложи ръка на устата си. — Как изглежда тази Ханза?
— Не се смей! Тя е точно толкова лоша, колкото хасеки е добра! Но за щастие не толкова умна, за колкото самата тя се смята!
След това Силия й разказа за кръвта и кърпичката.
— Мадона! — възкликна удивено Анета. — Но откъде, за бога, си знаела за това?
— Не знаех. Измислих си го — когато зърна изражението на приятелката си, Силия си позволи една крива усмивка. — Не ме гледай така! Нещо, което хасеки ми подметна, ме накара да си кажа: „Ето ни сега тук, в самата сърцевина на нещата, но никой никога не ни казва нищо! Особено на низшите момичета, на така наречените къзлар. Всичко е само подмятания и предположения, слухове и контраслухове, повечето от които неверни. И колкото по-високо по стълбицата се качваш, толкова по-зле става. Така, след известно време, вече и ти не знаеш какво да мислиш.“ Така осъзнах, че ще се наложи сама да открия някои неща. Ти винаги си била много добра в тази работа, Анета, но аз — не. Имам чувството, че през цялото това време съм живяла в някакъв сън! — пак притисна очи с пръстите си. — Господи, колко съм уморена!
— И какво точно ти каза тази Ханза? Трябва да е било много добро за теб, за да спасиш мизерната й кожа!
— Да, беше — кимна Силия и се приведе към нея. — Можеш ли да пазиш тайна?