Леко трепереща, Елизабет се върна обратно в съблекалнята.
Двайсет и втора глава
Константинопол
3 септември 1599 година, вечерта
Хасан ага, главният черен евнух, ще живее! Новината обиколи за миг Къщата на щастието. Дворцовите лекари — не само белият евнух от дворцовото училище, но и личният лекар на султана Мойсей Хамон — най-сетне бяха обявили, че болният е извън опасност. Някои говореха за чудо, други за сънищата на валиде султан, които имала преди възстановяването му, и за ризата талисман, която тя била поръчала да направят за него — дивно нещо, покрито не само със свещени стихове от Корана, но и със странни числа и символи, изписани с чисто злато.
Прислужниците на Силия й донесоха вестта, че се гласи тържество в Голямата зала. Евнусите разправяха, че наскоро в града била пристигнала чисто женска трупа от акробати и жонгльори — циганки от Тесалоники, които бързо се превърнали в последната мода за харемите — големи и малки — по Босфора и Златния рог. А сега самата валиде султан ги била поканила за представление.
Тази вечер, докато се отправяше заедно с останалите жени към залата, разделяща женското крило от покоите на султана, Силия веднага усети промяната в атмосферата. Имаше нещо различно, нещо ново. Лошото предчувствие, което бе изпълвало всеки двор и всеки коридор през последните няколко дена, си беше заминало. На негово място се бяха настанили жизнерадост и усещане за лекота. „Де да можех и аз да изпитвам същото!“ — помисли си Силия. Без да поглежда нито наляво, нито надясно, Силия вървеше по коридорите, следвана от придружителките си. Но въпреки че очите й бяха фиксирани сериозно към земята, сърцето и умът й бяха в пламъци.
Пол наистина беше тук, в Константинопол — в това вече беше напълно сигурна. Кой друг, освен Джон Карю би могъл да изработи такова точно копие на кораба „Силия“?! А където беше Карю, беше и Пол. Но защо? Тази мисъл не й даваше мира. Какво би могло да означава това? Знак ли беше? Възможно ли бе те да знаеха, че тя е тук? Силия моментално пропъди тази мисъл. Не биха могли да знаят, не беше възможно. Пол я мислеше за мъртва. За потънала заедно с кораба, за удавена.
Но сега тя вече знаеше, че няма друг избор — каквото и да казваше Анета, тя беше длъжна да ги накара да разберат истината. На врата й, скрит под дрехите й, висеше ключът за Портата на птичарника. При мисълта за него, при мисълта за онова, което трябваше да стори, тя усети толкова силно пробождане в гърдите си, че се залюля и едва не се блъсна в стената.
— Внимавайте, Кая кадън! — извика една от жените зад нея и я хвана.
— О, няма нищо. Просто пантофката ми нещо…
Бързо се овладя. Не трябваше да им позволява да виждат, не трябваше да им позволява да се досещат какво чувства, какво знае. Една непредпазлива дума или дори поглед биха могли да я издадат. Наблюдават те, винаги. Сега вече го знаеше.
Пристигнаха в Голямата зала.
Тъй като не беше получила никакво официално обявление за промяна на положението си, Силия се настани на дългата, покрита с възглавници платформа близо до дивана на валиде, в лявата част на залата — диван, който беше почетно място, запазено само за жените с най-висок ранг в харема. До нея се подредиха четирите лични прислужници на валиде султан — Гюлбахар, Турхан, Фатма и още едно момиче, чието име тя не знаеше и което временно заместваше Анета, докато се оправи. До тях имаше място за по-старите сановнички, всичките подредени в строг йерархичен ред. След самата валиде идваше управителката на харема, следвана от господарките на момичетата, на банята, на кафето и на прическата. Някои от децата на султана — принцесите и дори част от малките принцове, които бяха достатъчно невръстни, за да живеят все още в женското крило, бяха отведени от придружителките си на места от другата страна на дивана на Сафийе султан. За случая беше пристигнала дори една от собствените дъщери на валиде — Фатма, заедно с децата си и собствената си свита.
Покрай стените на залата бяха запалени кандилници и помещението беше изпълнено с прекрасен аромат. Във всеки от четирите ъгъла бяха поставени сини и бели вази с рози, лалета и водопади от портокалови цветове и жасмин. От мраморните ниши в стените шуртяха фонтани. До дивана на валиде султан имаше малък басейн, върху чиято повърхност бяха разпръснати листа от мускусни рози, смесени с поставени в миниатюрни лодчици свещички, чиито пламъчета се отразяваха в бледозелената вода.