Едва на този етап в залата бяха допуснати по-младите момичета, новопристигналите и обикновените къзлар, насочвани в изрядни колони от господарката на момичетата и нейните заместнички към местата им срещу дивана на валиде, в другия край на залата.
В празнични дни като днешния строгите правила, които ръководеха всеки аспект от живота в харема, се позабравяха, даже правилото за мълчание. Необичайният звук от собствените им гласове (които в обичайния случай се чуваха по-рядко и от гласа на мъж, все още не изгубил своите колионе, както казваше Анета) действаше на насъбралите се в залата жени като наркотик. Бузите на всички бяха поруменели от вълнение. Всяка говореше със своята съседка. И всяка от тях, дори най-младите, някои от които на не повече от осем-девет години, беше с най-скъпите си труфила. Коприни, надиплени на кръгове, воали или на полумесеци, брокати, избродирани със златни и сребърни нишки, кадифета, обшити с лалета и каскади от листа, проблясваха в светлината на свещите. Шлейфове, шапчици и воали от прозирна златиста тъкан бяха прихванати със скъпоценни камъни, всеки от които по-голям от другия — сини и жълти топази, червеното на граната и халцедона, зеленото на малахита, нефрита и смарагда; опали и лунни камъни, и нанизи от перли, омекотявани и затопляни от кожите на жените. Всяка от тях, даже карийе Лала, най-скромната и най-стара помощник-господарка, която зае мястото си точно пред Силия на долните стъпала на платформата на валиде, си имаше някакъв скъпоценен камък, с който да се похвали.
Първите няколко пъти, когато Силия беше виждала всички жени заедно по този начин, бе дотолкова зашеметена от спектакъла, че не можеше да прави нищо друго, освен да седи и да зяпа. А сега този парад й бе почти безразличен. Дали някой я наблюдаваше, някой, когото не очакваше? Огледа бавно тълпата. Македонката от банята, нейната помощничка — грузинката, голямата няма господарка на прическата, чието лице беше колкото широко, толкова и дълго, с огромните зъби, които проблясваха като бели надгробни камъни… В залата настъпи раздвижване, когато евнусите донесоха Хасан ага — главния черен евнух — на носилката му. Когато зърна отново гигантската планина от черна плът, останала непокътната от преживяното, Силия усети как сърцето й претупва. Как изобщо Ханза се бе сдобила с ключа, който сега висеше тайно на нейния врат? Силия беше твърде уплашена, за да пита, а сега го усещаше като горещ червен въглен, прогарящ кожата й.
Когато Гюлбахар сложи ръка на рамото й, Силия подскочи като ударена.
— Мислиш ли, че тя ще дойде? — прошепна в ухото й.
— Коя? — погледна я неразбиращо Силия.
— Гюлай, разбира се.
Гюлбахар посочи към позлатения балдахин в далечния край на залата. Под балдахина стоеше тронът, на който сядаше султанът, когато решеше да дойде. В подножието на трона бе поставена малка възглавничка — почетното място на хасеки султан.
— Защо да не дойде? — попита Силия.
— Казват, че е била изместена от Ханза — отбеляза Гюлбахар и изгледа изпитателно Силия.
— Какво? — възкликна ужасена Силия. — Толкова скоро?
— Той я извикал отново, ако не знаеш. Този следобед.
— Разбирам — кимна Силия и се огледа, но не виждаше никъде Ханза. — И къде е тогава тя?
Но преди да успеят да си кажат каквото и да било повече, големите врати откъм страната на султанските покои се отвориха и в залата се възцари напрегната тишина. Ескортирана от Сюлейман ага и други трима евнуси, се появи Гюлай хасеки.
Беше облечена в рокля от синьо кадифе със сребърни кръгове, под която имаше туника и шалвари от златоткан плат. А върху шапчицата й, горната част на роклята й и дори на шлейфа й имаше толкова брилянти, колкото Силия не беше виждала през целия си живот. Хасеки премина съвсем бавно през прага, прекоси цялата зала и се насочи към мястото си под златния балдахин. Обърна се, огледа всички жени, а след това внимателно приседна на възглавничката в подножието на трона на султана.
След една шумна, колективна въздишка на облекчение жените отново възобновиха разговорите си. Силия огледа жените и после насочи погледа си към Гюлай. Но дори и да я бе различила сред тълпата, хасеки не даде никакъв знак.
Да, хасеки султан беше права — предположения, слухове, клюки. „Живеем с тях, защото нямаме нищо друго“ — каза си Силия. Преди атмосферата в Голямата зала беше като преди започването на пиеса, както в театър „Завесата“ или новия театър „Розата“ в Лондон, където баща й я бе водил понякога. Но сега — Силия потрепери, оглеждайки бляскавия манекен, който стоеше далечен и неподвижен под златния балдахин на султана — сега това бе заприличало по-скоро на залагане на капани за мечки, отколкото на пиеса.