Хрумна й една мисъл и тя се обърна към Гюлбахар:
— Къде седи старата фаворитка на султана? Не мисля, че някога съм я виждала.
— Имаш предвид Хандан кадън ли? Майката на принц Ахмед?
— Да, Хандан. Мисля, че така се казваше.
— Тя никога не идва тук — сви рамене Гюлбахар. — Вече не. И не мисля, че някой я вижда, освен валиде султан.
Някъде откъм дъното на коридора до тях достигнаха звуците от загряването на акробатичната трупа — далечен тътен на барабани, жалостивият глас на свирка. И в този момент залата отново онемя, и този път тишината беше по-дълбока и гробовна отпреди. Всички се изправиха на крака. Никой не смееше дори да си поеме дъх, когато вратите в двата края на залата се отвориха едновременно. От входа към харема се появи валиде султан, а от противоположната страна — самият султан. Срещнаха се точно в средата на залата, където султанът поздрави майка си, след което заеха местата си.
Едва тогава Силия зърна Ханза. Беше се промъкнала незабелязано след валиде и сега се приближи, за да заеме мястото си до Силия. Около тънкото й вратле имаше огърлица от скъпоценни камъни, на ушите й блестяха два диаманта във формата на круша — очевидно плячката от следобедния й труд. На фона на бледото дребно личице на Ханза камъните изглеждаха абсурдно, почти безвкусно, като евтините боклуци, които продаваха за бедните на пазара. Изражението й беше толкова отровно, че още неизречен, поздравът на Силия секна в гърлото й.
Сега, когато всички бяха заели мястото си, представлението започна. Първи дойдоха музикантите и се настаниха върху рогозките на пода — една жена свиреше на цимбали, друга — на мандолина, трета — на свирка, а четвъртата носеше две малки барабанчета. Непосредствено след тях, с подскоци и превъртания, се появи трупата на акробатите — странни, варварски изглеждащи създания, с тъмна кожа и мазна черна коса, която всички носеха спусната по раменете им. Носеха къси, прилепнали по телата им жакети, които оставяха раменете и ръцете им голи, и странна дреха, приличаща на панталон, изработена от фин памук, която при бедрата се издуваше, а от коленете надолу прилепваше по краката им. Някои вървяха на ръцете си, други се премятаха назад, извивайки гърбовете си в чудати форми, други обикаляха наоколо с колела.
Най-младите акробати бяха две момиченца на не повече от шест-седем години. Най-възрастната, която беше и водачка на трупата, беше здрава жена с гърди като буре, носеща червена лента през главата си. При сигнала, даден от барабаните, тя изпъна раменете си и една по една, жените скочиха отгоре й, докато накрая не се събраха шест във формата на пирамида. Цимбалите засвириха. Краката на жената с червената лента на главата потрепериха, но някак си тя направи три крачки напред в залата. Барабаните отново забиха и двете момиченца се втурнаха напред, скочиха върху пирамидата, заизкачваха се като маймунки и се настаниха на самия връх на това човешко дърво. Цимбалите отново засвириха. Акробатите протегнаха ръце и при дадения от музикантите сигнал водачката им направи още три крачки по посока на трона на султана. Кожата й блестеше, вените на дебелия й като на бик врат се издуха от напрежение, но тя не се предаде. Ново барабанене и една по една жените заскачаха обратно на пода така леко, както се бяха покачили, приземявайки се безшумно на краката си, сякаш не бяха по-тежки от листенца на рози. И от нищото двете малки момиченца извадиха две червени рози. Коленичиха пред султана и поставиха цветята в краката му.
Представлението продължи. Акробатичните номера бяха последвани от бърза поредица номера — баланс, жонглиране, огъване на телата. Жените от харема — и старите, и младите, стояха като хипнотизирани от спектакъла. Дори Хасан ага, зяпнал от изумление, седеше неподвижно на възглавниците си. Само Силия не можеше да се концентрира. При толкова много жени, събрани на едно място, и топлината от свещите в залата беше станало толкова задушно, че Силия имаше чувството, че й прилошава. Но не смееше да се изправи, не смееше да привлича внимание към себе си с подобно грубо нарушение на етикета, въобще с нищо, което би могло да намекне за вътрешната й болка. Сложи ръка на гърдите си и напипа успокояващите очертания на ключа с веригата на гърдите й. Наложи си да играе ролята на нищо не виждащата и нищо не знаещата карийе, която беше само допреди няколко дена. „Съвсем скоро, скъпи мой, обещавам ти! — каза си тя, опитвайки се трескаво да си спомни тембъра на гласа на Пол. — Съвсем скоро!“