На борда на „Хектор“ неспособният да заспи Пол Пиндар ги чу.
Лежаща будна в стаята си в харема на двореца, Силия Лампри също ги чу.
А на своята копринена носилка, все така увит в ризата си талисман, Малкия славей се обърна и потрепери. Очите му бяха като две черни цепки в нощния мрак.
Двайсет и трета глава
Истанбул
В наши дни
Проучванията на Елизабет в Босфорския университет най-сетне започнаха истински. През първите няколко дена Хадба настояваше да изпраща с нея Рашид, за да й показва пътя, но не след дълго тя стана достатъчно уверена, за да се справя с маршрута и сама. Установи, че се наслаждава на пътуването. Даваше си сметка, че съвсем доскоро се бе чувствала като призрак в този древен град. Но пътуванията с автобус, които се повтаряха всеки ден, като че ли изпълниха кокалите й с плът, дариха я с чувство на принадлежност, с макар и временно усещане, че е част от това място, докато се друсаше в автобуса, носещ се по калдъръмените улички на Истанбул, и се блъскаше с останалите пътници.
Вечер се прибираше у дома по същия маршрут. Когато постепенно опозна града по-добре, започна да се отбива в някое от старите селца край Босфора, превърнали се в квартали на Истанбул — в Емирган, прочут с чистата си вода, за да пие чай и да купи сладки за Хадба от любимата й сладкарница — „Читир Пастахане“; или в някое от кафенетата на стария селски площад в квартал „Ортакьой“, често посещавани от студентите, където похапваше мезета — кисело мляко с чесън, джоджен и копър, пълнени миди, сирене с дюли — и наблюдаваше света около себе си.
Това бяха дълги, самотни дни, но Елизабет не се чувстваше сама. Късната есен премина в зима и меланхоличното настроение на града продължаваше да отговаря на нейното. В дългите тъмни вечери играеше с Хадба на карти или на старомодни игри като домино, или пишеше писма на Иви. Установи, че мълчанието й действаше добре.
През първите няколко седмици работата в библиотеката протичаше много бавно. Но макар да се оказа, че архивни материали липсваха, имаше други, съвсем неочаквани пробиви.
Един ден Елизабет попадна на книга за компанията „Левант“ и отваряйки я напосоки, установи, че се взира в портрета на Пол Пиндар. Дата нямаше, нито името на художника. Просто името му — сър Пол Пиндар.
Първото й впечатление беше за това колко тъмен е той — черни очи, гледащи интелигентно и изпитателно изпод ниско подстриганата коса, перфектно оформена брада, нито следа от бял косъм. С изключение на малкия бял рюш около врата Пиндар беше облечен изцяло в черно. Когато се загледа по-внимателно, тя установи, че портретът е на мъж в по-късните му години, но фигурата му беше все така елегантна, без грам излишни тлъстини, без никой от издайническите знаци на богатството, безделието и разгулния живот. Образът му излъчваше по-скоро безпокойство и енергичност. С други думи — един съвършен образец на търговеца пътешественик. В едната си ръка, или по-скоро в отворената си длан, той държеше предмет, който Елизабет не беше в състояние да определи. Включи настолната лампа на бюрото, но книгата беше стара, публикувана през 60-те години на XX век, и репродукцията беше с толкова лошо качество, че дори и под най-ярката светлина предметът не можеше да бъде определен.
Направи си ксерокопие на портрета. Когато по-късно се върна в стаята си в къщата за гости, постави копието до преписаното на ръка копие от разказа за Силия Лампри и до копието от дневника на Томас Далъм. Вдигна листа с думите на Далъм и отново се зачете в него:
„… прекосихме малък квадратен двор, покрит с мрамор, и той ми посочи към решетка в стената, но ми направи знак, че самият той не може да се приближи до нея. Когато се приближих до решетката, стената се оказа много дебела и с дебели железни решетки и от двете страни, но през тази тук решетка аз видях трийсет от наложниците на великия господар, които си играеха с топка в друг двор… тази гледка ми достави огромно удоволствие.“
Подреди внимателно листите на масата. Кой друг още е знаел за решетката в стената? Щом един младши дворцов страж е бил наясно със съществуването й — нищо, че самият той не е смеел да я доближи — то тогава сигурно е имало и други, които са знаели за тази тайна. И както Томас Далъм логично се е сетил, щом той е виждал вътре през тази решетка, то тогава и всяка жена, която е знаела за нея, би могла да погледне навън. Ако ме бяха видели, сигурно щяха да се приближат да ме погледнат и да ми се дивят така, както аз на тях, и да се чудят как съм дошъл при тях.