Докато четеше тези думи, Елизабет си спомни за пустите стаи и коридори на харема, за бледата синкава и зеленикава светлина. За звука, който първоначално я бе озадачил толкова много, на смях, за екота от тичащи крака. „Това не е добре — притисна с пръсти очите си. — Трябва да се придържам към фактите! Но ще попитам Иви за мнението й.“ И като по поръчка чу сигнала за влизане на текстово съобщение в телефона й. Но не беше от Иви. Беше от Мариус.
Елизабет се вторачи в него почти безстрастно, като умиращ от глад човек, който е получил прекалено твърд за ядене комат хляб. Къде беше, скъпа? „Незаинтересован“ — каза си тя. Но как бе възможно един есемес да е незаинтересован? Щом е от Мариус, можеше. „Къде бях ли? Ще ти кажа къде бях — до ада и обратно“ — идваше й да отговори. Но не го направи. Изтри съобщението, изпълни се с еуфория за около пет минути, а после си изплака сърцето.
Ноември се преля в декември. Дните минаваха и приятната им монотонност бе нарушавана единствено от Хадба, която от време на време издаваше инструкции, завоалирани не особено успешно като любезни предложения — да отиде до еди-кой си ресторант или еди-кое си кафене, до египетския пазар за подправки, за да купи лайка, до онзи магазин, където непременно трябвало да опита чаша боза — зимната напитка, прочула се благодарение на еничарите, а в същия този магазин, зад стъклена витрина в стената, се виждала чашата, в която някога самият Ататюрк бил пил боза.
Но през повечето време Елизабет работеше и четеше, потапяйки се толкова дълбоко в работата си, че нямаше нито време, нито сили да мисли за Англия. Сънищата й — когато успееше да си ги спомни — не бяха нито за Мариус, нито за мъжа в Малта Киоск, а за морето, за корабокрушения и за Силия Лампри — изгубената любов на търговеца Пиндар.
Една сутрин, докато минаваше през фоайето, за да отиде на закуска, тя чу познатия напевен глас да я вика.
— Е-ли-за-бет!
— Добро утро, Хадба!
— Днес имам за теб нещо много приятно — Хадба беше облечена в обичайните си поизбелели черни дрехи. В сумрака на фоайето златните й обеци танцуваха пред врата й. — Стига, разбира се, да не си заета, скъпа.
И дари гостенката си с един от своите характерни невинни на вид, но изпитателни погледи. Елизабет, чийто мозък тази сутрин се рееше далече, далече към приятните страни на английските търговски мисии от елизабетинския период, се усмихна вътрешно. Хадба определено притежаваше доста разкрепостен подход към баланса между работата и удоволствията.
— Какво си намислила този път? — изгледа я усмихнато сега.
— Ами, мисля си за това от известно време и… хммм… смятам, че ти е крайно време да направиш малко пътешествие по Босфора. Така де, с лодка.
— С лодка? Днес?
Единственото, на което можеше да се надява, бе да не покаже твърде много ужаса си.
— Разбира се, че днес! Ти работиш твърде много, скъпа! Виж се само колко си бледа! — и Хадба щипна една от бузите на гостенката си. — Вие, младите жени днес, изобщо не знаете как да се грижите за себе си? Нуждаеше се от малко чист въздух, скъпа, толкова е добър за тена ти! — и я потупа по бузата.
— А лодката ще ме отведе ли до университета?
— До университета ли? — Хадба го изрече така, сякаш това беше най-абсурдната мисъл на света. — Не всичко може да се научи от книгите, скъпа. Просто помолих моя племенник да уреди посещение в една ялъ — едно от нашите летни имения край Босфора. Мисля, че ще ти хареса!
— Ялъ! — възкликна Елизабет. През декември? А после: — Нямах представа, че имаш племенник.
— Не си се запознала с Мехмед, така ли? — Хадба звучеше така, сякаш това бе най-голямата изненада на този свят. — Ами то… — и направи твърде нехарактерен за нея, неопределен жест към вратата на гостната. — Той вече е тук.
Елизабет видя, че на прага вече стои мъж. А после той се насочи към тях, за да ги поздрави. Елизабет го погледна по-внимателно. „О, не! Не и ти!“
— Мехмед, искам да ти представя моята приятелка Елизабет. Елизабет, това е Мехмед.
Двамата се ръкуваха.
— Изненадана съм, че двамата не сте се срещали и преди — погледна Хадба от единия към другия, самата невинност. — Е, добре — допълни. — Най-добре сега вървете в гостната. Аз ще намеря Рашид.