Лицето й стана пурпурночервено, предупреждението му я вбеси.
— А пък аз отново ще запратя ножа си срещу вас.
Той въздъхна и я пусна.
— Добре, Таня, качвайте се. Тази заран ни задържахте достатъчно дълго.
— Защото тази нощ нескопосният убиец не ме остави да се наспя. Освен това и заради вас — сопна му се тя.
Спечели си толкова силен тласък, че за малко не изхвърча през отсрещната вратичка на каретата. Стефан също се качи и седна срещу нея. В същия миг в очите му отново заиграха пламъчетата, които тя дебнеше с напрежение.
— Таня, нали обещах, че няма да се повтори. Какво друго искате от мен?
Да върви по дяволите! Сега беше трезвен и пак й го повтаряше. Заявяваше й повече от ясно, че отсега нататък вече няма да я докосва.
— Не искам… нищо… от вас, абсолютно нищо! — прошепна Таня.
Обърна се към прозореца, защото още малко и щеше да се разплаче. Той не пророни дума повече. Напрегнатото мълчание продължи секунда.
Изведнъж Таня усети, че нещо пада в скута й.
— Това е за вас.
Беше продълговато ковчеже, украсено със скъпоценни камъни. Отвори го и впери поглед в диамантите, перлите и смарагдите. Бяха дузини, монтирани в огърлици, пръстени и гривни. С онова, което държеше в ръцете си, можеше да купи сто кръчми, но сега се замисли срещу какво й бяха дадени тези бижута. Стефан й плащаше с кралска щедрост за изминалата нощ, понеже на курвите им се плаща, нали така?
Жестът му така я вбеси, че с най-голямо удоволствие би изхвърлила ковчежето през прозореца, или би го запратила в главата му. Ядът й се изля не в тона, а в самите думи.
— Това би ми стигнало за обратния път — каза твърдо.
Той грабна ковчежето толкова бързо, че тя само примига, а после сви рамене:
— Добре, ще намеря друга възможност. И ви предупреждавам — не мислете, че не зная как се печелят пари.
С известно удоволствие видя как Стефан се изчерви. Тя имаше предвид работата си в кръчмата, но знаеше, че той подозира друго.
— Разбрах, че поне със сватбата сте се примирили — каза той.
— Така беше, преди да ми напомните, че сте едно отвратително същество.
Очите му отново придобиха цвета на стопено злато.
— Докато съм жив, ще съжалявам за миналата нощ, но вие въпреки всичко ще се омъжите за мен и ще живеете с мен, независимо от това дали ви харесва или не.
— Така ли?
Нямаше намерение да иронизира, но той го възприе именно така. Преди да разбере какво става, Таня се озова в скута му, а той вече беше заровил пръсти в косата й и безпощадно й разваляше прическата. Жаждата, с която устата му се впи в нейната, я изпълни с възхитително удоволствие. Замайваща лекота изпълни тялото й, потопи я във вълни от екстаз. Той отново я галеше и целуваше и тя му позволи да прави каквото иска. Изпита неимоверно облекчение, защото разбра, че не е по силите му да сдържа обещанието си, а чувствата, които събужда у него, са по-силни и от дадената дума.
Таня не разбра, че той я целува с добре пресметната цел — да сломи съпротивата й, докато тя още го прегръща. Но тя се бе вкопчила в него и изобщо не се опитваше да се съпротивлява. По-късно щеше, може би, да се замисли и да си каже, че е било непочтено от негова страна да я целува, докато тя още кипи от гняв, но сега можеше само да отвръща на целувките му.
Стефан я обсипваше с целувки, търсеше с леки ухапвания устните й, ушите, шията, а тя долавяше инстинктивно, че това, което прави сега, едва ли ще има продължение. Разочарованието й помогна. Той й беше дал възможност да се овладее и вече беше в състояние да протестира. Още не бързаше да го прави, предпочете да му остави инициативата. Начинът, по който бавно си играеше с нея, беше греховно прекрасен и толкова възбуждащ, че я бе оставил в тръпнещо очакване. Тялото й се топеше от нега, готово да се слее с неговото.
Той най-сетне я погледна и вдигна брадичката й, за да не може тя да избегне погледа му. Сега очите му бяха с цвета на шери и по-топли от когато и да било. Той мълчеше и това би трябвало да я върне към реалността. Но Таня не смени позата си и остана полулегнала в неговите обятия, прегърнала с една ръка шията му.
— Къде остана обещанието ви? — попита го с оттенък на самодоволство.
— О, бях само малко ядосан.
— Изобщо не бяхте ядосан — измърмори тя.
— Тогава ще го формулирам другояче — засмя се Стефан. — Спирам дотук, защото запазих пълно самообладание.
— Вие поискахте въпреки всичко, да ме целунете?
Смехът му веднага секна.
— Защо, по дяволите, сте толкова учудена?
— Но вашето обещание…
— То няма нищо общо.
— Но моля ви… — Беше толкова объркана, че мина време, докато се сети да попита: — Стефане, какво всъщност ми обещахте?