Ако се съди по променилия се израз на лицето му, темата не му допадна.
— Мисля, че се изразих достатъчно ясно.
— В такъв случай напомнете ми.
— Дадох ви дума за в бъдеще никога да не си изкарвам яда на вас.
Облекчението й беше толкова голямо, че й идеше да заподскача. Но изведнъж си спомни нещо и очите и се присвиха.
— На кого тогава ще си изкарвате яда?
— Ще се наложи да си намеря друг отдушник.
— Алиция?
Идеше й да си прехапе езика, задето допусна да й се изтръгне този въпрос, но той широко се усмихна. Изглежда, настроението му внезапно се бе подобрило, за разлика от нейното.
— Охо, ти да не ме ревнуваш от Алиция случайно?
— Ни най-малко — излъга тя. — Впрочем, къде е Алиция?
Уф не биваше да задава този въпрос! Дръж си устата, малката…
— На път за Кардиния, предполагам. Тръгнала е в зори.
— Мислех, че ще пътува с нас.
Той й хвърли дълъг, замислен поглед, после сбърчи чело. Ръцете му я прегърнаха по-силно, а белезите му се опънаха.
Отново не знаеше какво да мисли и смущението й нарасна, когато той припряно я попита:
— Искахте ли тя да пътува с нас? За да не мога да ви целувам, когато ми се доще?
Как можа да му дойде на ум? — попита се тя с досада. Само заради безобидната й забележка? Беше малко вероятно.
— Какво ви наведе на подобна мисъл?
— Доколкото ми е известно, вие сте споделяли с Алиция нещо от този род.
Таня се задави от ужас.
— Не съм й казвала нищо подобно! Истината е, че сега чувам от вас почти същото, което ми внушаваше Алиция, а именно, че трябва да съм благодарна за присъствието й, понеже не допускала да ми е приятно да ме нападате в гнева си. Тя щяла да се погрижи това да не се случва. Беше достатъчно нагла да твърди, че знае какво искам аз. Какви още лъжи ви е изтърсила тази никаквица по мой адрес?
Стефан не отговаряше. Не знаеше на кого да вярва, на Таня, която разказва понякога за себе си толкова невероятни неща, че човек се чудеше кое е истина и кое не, или на Алиция, която, според него, никога не го беше лъгала. Освен това Алиция му беше казала само неща, за които той, в отчаянието си, отдавна се беше досетил.
Тъкмо това го накара миналата нощ отново да посегне към чашата. Но след като откъсна с мъка Алиция от тялото си, след като й заповяда да си стяга куфарите. Беше се държал доста грубо с нея и сега, вече трезвен, съжаляваше. Трезвен, разбра също защо излъга Таня, че когато чу вика й, Алиция е била при него. Въпреки че тя беше напуснала спалнята му близо половин час по-рано. Искал е да причини на Таня болка, равна на онази, която изпитваше той. Изглежда нищо не постигна, защото тя се възмути само от факта, че той се е забавлявал, докато тя е била изложена на опасност.
На обвиненията на Таня срещу Алиция не можеше да повярва нито за миг. Алиция може да е дребнава и зла, но не и убийца.
Навярно през целия му живот нищо не му беше струвало толкова усилие като следващия му въпрос:
— Щом не искаш тя да е наблизо, готова ли си да ме приемеш такъв, какъвто съм, с белезите ми и всичко останало?
Таня не подозираше колко важен е за него отговорът й, колко терзания би му спестила, ако отвърнеше с простичко „да“.
— Пак тези белези! Двамата с Алиция сте от едно тесто месени. Място не си намирате заради проклетите белези, така ли?
Той чу само, че Таня избягва да даде ясен отговор и това му беше предостатъчно.
Рязко я върна на мястото й, изчака тя да се настани удобно и констатира хладно:
— Близостта с мен очевидно не ви очарова, мила Таня, но ще се наложи да свикнете. Впрочем, и двамата знаем какво става, когато ви целувам. Тогава ви е все едно чии са целувките и чии ръцете, които ви галят, нали?
— Аз наистина с мъка го установявам — не остана назад и тя, но в същия миг проумя, че за разлика от много други, тази странна забележка отговаря на истината.
43
— Ще ви затрудни ли да ме целунете?
От ужас и изненада Васили се изправи в целия си внушителен ръст:
— Как, моля?
Таня се изчерви, но още не искаше да се откаже. Бяха на три-четири дни път от Кардиния, поне така й казаха. Откакто напуснаха Данциг, Стефан пак упорито я отбягваше, не така подчертано, както на „Карпатия“, но достатъчно явно.
Вече не пътуваха в една карета и той пращаше Лазар или Серж, понякога и двамата, да й правят компания. Той и Васили яздеха с телохранителите и свитата. Беше щастлива, ако го зърнеше през прозореца. Не идваше при нея и когато спираха в села или големи чифлици, за да се нахранят, или да преспят. Веднъж нощуваха на открито. Таня не знаеше той къде е спал.
Заедно с Данциг бяха напуснали, изглежда, и цивилизацията. Пейзажът стана пустинен и безрадостен, студен зимен пейзаж. Къщите и чифлиците се срещаха все по-нарядко, още по-рядко минаваха през градове. Изникващите тук-таме замъци привличаха най-силно вниманието на Таня, но за кратко. Някои дни каретите бяха така плътно обгърнати от облаци и мъгла, че с мъка можеше да се види нещо на няколко метра разстояние. Все още не й беше подарен нито един слънчев ден. Често валеше, а вчера запрехвърчаха и снежинки, бързо отвявани от ледения вятър. Обърканите и отношения със Стефан и без туй и навяваха мрачни мисли, а времето ги правеше още по-безрадостни.