Разбираше, че замисленото щеше да постави на изпитание обещанието му и адски ще го вбеси. Но това само добавяше към възбуждащите подтици, които я пришпориха час по-скоро да пристъпи към изпълнението на плана си. Нямаше да й е особено приятно да се разхожда в тъмното и реши да действа още следобеда.
Бяха спрели да изядат взетия от селото студен обяд. Таня изчака хората да се нахранят, защото не виждаше смисъл да остава в пущинаците повече от необходимото. Тя самата хапна дебело парче месо, сложено между две филии хляб с масло. Когато слугините почнаха да раздигат, тя се промъкна незабелязано зад каретата, изчака там, за да се увери, че никой не я е видял и се втурна към гората.
Още нямаше представа какво ще каже в свое оправдание, когато „се остави“ да бъде намерена. Ще хвърли вината върху онзи, който го заслужава и ще каже на Стефан истината. Не, не е достатъчно убедително, след толкова предупреждения. Да заяви, че просто ги е пренебрегнала? Може да му каже, че е искала да остане сама, за да реши дали да се омъжи за него. Може да твърди, че неусетно е заспала. Така ще има отговор и на въпроса защо не се е обаждала на виковете откъм лагера.
Оставаше й малко време да обмисли бягството си. Десетина минути, докато хората довършат приготовленията за по-нататъшното пътуване. За миг й стана неприятно, че те могат да потеглят, сигурни, че тя си е в каретата. Е, такава немарливост е малко вероятна — засмя се тя в себе си. Още повече, че обикновено някой й правеше компания в каретата.
Такива мисли я занимаваха, когато реши, че е навлязла достатъчно навътре в гората. Огледа се за скривалище. Най-добрата възможност бяха огромните дървета. Което си избере. Но само след миг Таня зърна някаква постройка и почти изтича до нея. Разбра, че са развалини на къща или чифлик. Нямаше да я подслони добре, защото по-голямата част от покрива и едната стена бяха срутени, но беше пък място, където можеше „да заспи“. Само че Таня не беше предвидила, че там може да има някой.
Когато заобиколи постройката, за да се скрие от вятъра, първото, което видя, бяха три понита, които, изглежда, доскоро са били диви. После зърна и тримата мъже, облегнати на стената. Докато издаде кратък възглас на учудване, двама от тях вече я бяха довлекли пред мъжа, застанал най-близко до нея. Сега вече никой не можеше да я види откъм пътя, по който беше дошла.
— Аз просто не разбирам…
Ръка на устата и прекъсна нейния протест. Друга ръка я хвана през кръста и я повдигна от земята, очевидно без никакво желание да я пуска. Вързаха чевръсто ръцете й с въже, в устата й натъпкаха кърпа. Всичко стана с мълниеносна бързина и Таня не успя дори да посегне към ножа, пристегнат към бедрото й.
— Ами ако не е тя?
— Тя е — отвърна уверено един от мъжете. — Нали ме пратихте да наблюдавам хората в лагера — тя е единствената жена там.
— И са я пуснали да се разхожда сама? Как е посмяла да се отдалечи толкова много от шосето?
— Какво ме интересува защо е тук, нали сега по-лесно ще си получим наградата.
— Като си толкова сигурен, най-доброто е веднага да я убием и край — чиста работа…
— Павле, ти друго ме можеш да измислиш — каза с отвращение приятелят му.
— За кой дявол ще си правим труда да я…
— Хайде, погледни я още веднъж добре. Аз поне нямаше да бързам да я убивам. Знаеш, че последната дума е на Лацко, пък и още не знаем какво ще дадат. Не съм луд да убивам за нищо и никакво. Когото и да било.
— Ще ни преследват — настоя Павел.
— То се знае, че ще ни преследват — засмя се другият мъж. — Нас нали непрекъснато ни преследват, ама ни намират само, ако ние пожелаем.
Таня не подозираше, че се е разминала на косъм със смъртта, че животът й е бил изложен на ужасна опасност. Мъжете говореха на славянско наречие, от което не разбираше ни дума. Но вече знаеше, че ще я отвлекат, защото след като я вързаха за по-малко от минута, веднага я натовариха на едно от понитата, а най-дребният от мъжете го яхна. „Горкото конче“ — помисли си тя.
Не знаеше как да си обясни това отвличане, защото се надяваше, че мъжете нямат нищо общо с хората, които се опитаха да я убият в Данциг. Вдъхна й надежда и това, че не я убиха веднага. Но ако са горски разбойници, защо не я ограбиха и не я пуснаха да си върви? Защо я повлякоха със себе си?
По външност мъжете явно принадлежаха към местните жители. Бяха мургави, с тъмни коси и очи. Различаваха се сякаш само по ръст. Единият беше колкото Таня, вторият навярно с няколко сантиметра по-висок, само третият беше едър мъж. И дрехите им не се различаваха особено от тези на местните хора. Понеже бяха конници, носеха дебели панталони, високи меки ботуши с връзки, къси кожуси от овча кожа с косъма навътре и вълнени ризи, препасани със широки платнени пояси. Всички носеха здраво вързани около вратовете пъстри светли кърпи и рошави калпаци. Сигурно имаха оръжие, но то беше грижливо прикрито.