Таня знаеше, че Стефан е избрал не много стръмен път в югоизточна посока, а тези мъже яздеха право на юг, навътре в Карпатите. Препускаха, сякаш ги гонеше дяволът. Спряха чак вечерта за малко в усамотен чифлик, където смениха капналите си понита с отпочинали животни. Избягваха широките пътища и нямаше съмнение, че познават като петте си пръста всяка пътечка през горите и хълмовете. Не спираха дори да хапнат, ами дъвчеха от сухарите, които всеки си носеше.
На другия ден някъде по обед стигнаха целта си, след като яздиха цял ден. Беше най-обикновено село, но високо в планината й достъпно по един-единствен път, по който, според Таня, можеха да се изкатерят само малките кончета.
Тя беше капнала от умора, защото не беше спала повече от похитителите си. Беше толкова изтощена, че не можеше да мисли какво ще последва. Беше само благодарна за топлината в къщата, в която я затвориха.
Беше някаква съборетина с една-единствена стая. Щом я пуснаха, Таня тръгна без колебание към иззиданата от кал печка в средата. Първото, което й направи впечатление, беше, че помещението е претъпкано с грубо сковани мебели и разнебитена покъщнина — навярно на семейството, което го е обитавало. После погледът й падна върху един мъж, седнал до масата. Той ядеше и изобщо не помръдна при влизането й. Беше висок, на средна възраст, суровите черти на лицето му издаваха, че не е имал лек живот.
Един от мъжете хвърли на масата пред него кесия с пари и даде дълго обяснение. Таня изобщо не се опитваше да разбере нещо. Вместо това хвърли жаден поглед към многото легла в стаята и хем се питаше дали някой ще има нещо против тя да използва едно от тях, хем още не й се отделяше от печката. Въпреки дългото сиво наметало, беше премръзнала до кости. Не беше свикнала на сурови зими, а с изкачването им нагоре в планината беше ставало все по-студено.
Изведнъж й направи впечатление настъпилата пълна тишина и тя хвърли предпазлив поглед към масата, до която седеше само възрастният мъж. Тримата бяха изчезнали, а той привършваше обяда си и я наблюдаваше. Не изглеждаше склонен да каже нещо.
Таня реши да си опита все пак късмета.
— Предполагам, че говорите английски? — каза тя.
— Английски ли? — попита намръщено мъжът. — Говоря добре четири езика и още три, не чак толкова добре. Английският ми не е отличен…
— Сигурно е достатъчно добър — отговори с облекчение Таня. Тя самата поназнайваше френски и испански, но твърде се съмняваше дали тези два езика са между седемте, които владееше този мъж. — Бихте ли ми обяснили, моля, защо съм тук?
— Изобщо не трябваше да сте тук.
— Не трябваше какво?
— Да бъдете тук. Ако моите хора правеха разлика между рубини и красиви стъкълца, нямаше да сте тук. — Той вдигна от масата една огърлица и я прехвърли през пръстите си, за да й я покаже.
— Не разбирам.
— Дадоха ни това, за да ви убием. Но не са истински. Така че няма да умрете.
Беше мило от негова страна да й го обясни, преди тя да успее да се ужаси.
— Ако съм разбрала добре, някой е платил на хората ви, за да ме убият, а огърлицата е възнаграждението?
— Да, това казах току-що.
— И понеже огърлицата не е от истински рубини, а от стъкълца, вие няма да ме убиете, така ли е?
— Точно това казах.
Значи пак подлият кандидат-убиец от Данциг. Дострашало го е да опита лично и втори път.
— Бихте ли ми казали кой е? — предпазливо попита Таня.
— Не се интересуваме от имена — сви рамене мъжът.
— Добре, ами сега? — въздъхна Таня.
— Моите хора загубиха много време, докато ви хванат, измориха яки животни, за да ви доведат тук. Павел настоява да ви убием тъкмо заради измамата, заради голямото разочарование. Той мрази всички аристократи, защото на времето един за малко не го преби — ухили се мъжът. — Вашите хора ще платят ли, за да ви върнем?
— Надявам се, но не мога да се обзаложа — сви рамене Таня. — Назовете им някаква сума и ще разберете дали можете да я получите.
— Вашият начин на мислене ми харесва, лейди — засмя се той. — Хапнете и си починете — той посочи някакво гърне на печката. — Мисля, че няма да ви държим дълго тук.