Лекото й докосване изтръгна от него силен стон, който я прониза със сладостна тръпка. Тя искаше да го люби и той откликна на нейното желание. В мига, в който й се струваше, че няма да издържи миг повече, той пое инициативата, притисна я силно към себе си, изпълни я с пламъка си. За разлика от миналия път, сега проникваше в нея бавно, чувствено, сякаш за да направи чудото малко по-продължително. После я облада с дълбоки, могъщи тласъци и я поведе към главозамайващия върховен миг, от който тялото й почна диво да пулсира до последния негов тласък, но с постепенно утихваща сила. Тогава тя отново се усети сякаш разкъсана от горещите талази на последните му спазми.
Таня не искаше действителността да застане между тях. Миналия път това не й донесе нищо хубаво. Но не можеха да останат да лежат вечно там, силно прегърнати, колкото и да го желаеше. Беше утро, останалите сигурно вече бяха на крака и се готвеха за отпътуването. Освен това на Таня й предстоеше да се оправдава за глупавата си постъпка, която я отведе право в ръцете на разбойниците.
Беше малко учудена, когато усети устните му да докосват неясно бузата й и го чу да пита без особено любопитство:
— Кой те целуна, без да те накара да изпиташ нещо, хайде казвай?
Без капка чувство на вина заради яростта, която отговорът й можеше да предизвика у златокосия мъж, тя отговори:
— Васили. — Но веднага възстанови честта му, като добави: — Направи го въпреки волята си и отстъпи едва когато му обясних, че не го ли направи той, ще помоля друг.
Стефан се надигна на лакът, за да й хвърли недоверчив поглед:
— Обикаляла си наоколо и си молила за целувка?
— Само за да разбера дали имаш право.
— Не ти ли стига предишният опит?
Тя не се остави да я обърка. Беше толкова сита и така спокойна, че нищо не можеше да я смути.
— Не ми е приятно да те разочаровам, както разочаровах Васили, защото той ми зададе същия въпрос. Но миналия ми опит далеч не е толкова богат, колкото си въобразявате вие двамата.
— Да си призная за свое най-голямо учудване, вече бях склонен да изпитвам признателност за този твой опит — усмихна се Стефан.
На Таня й секна дъхът, но сега вече знаеше какво има предвид. Изчерви се, но му отговори:
— Не беше опит, а само инстинкт.
— Не исках да те обидя, Таня — каза той меко.
Знаеше, че е така, въпреки че все още й беше трудно да повярва. Но ако и занапред реакцията му ще е такава, ако го укротява липсата на чувство за вина, тя трябва да се погрижи да пришпорва по друг начин желанието му да се любят.
— Защо не останем днес тука? Да се запознаем по-отблизо с чувството си за „благодарност“?
Той се разсмя и се отърколи през леглото, без да я пуска от обятията си, за да се отърколи и тя с него. Погали я по косата и притисна лицето й към гърдите си.
— И аз бих искал да имаме малко повече време, но баща ми сигурно ни очаква с нетърпение. Не се съмнявам, че е пресметнал дори часа, в който е вероятно да се появим, а това закъснение…
— Ще го разтревожи — въздъхна тя. — Да, разбирам.
С якичка плесница по задните й части Стефан я подкани да се облича, но я забавиха още четири целувки, въпреки че се опитваше да изпълни заповедта му. Днес този мъж сякаш не можеше да я пусне от обятията си, но и тя не го искаше. Беше на върха на щастието, защото Стефан е до нея и то по толкова необичаен начин.
Бяха вече готови за път, когато и Таня използва чудесното му настроение, за да попита:
— Какво означаваха думите ти, че Павел ми е спестил камшика?
— Нищо важно — отговори той, но после изведнъж я хвана за брадичката и добави строго: — Не пренебрегвайте никога предупрежденията, Таня.
Та се засмя, сигурна, че от сега нататък Стефан никога няма дай направи по-строга забележка.
— Но и ти не бива повече да ме пренебрегваш, Стефане. Когато съм ядосана, върша безразсъдни неща.
— О, Господи, не ги ли вършим всички!
47
Столицата на Кардиния беше най-обикновен град, приличаше на Варшава, през която минаха, или на Данциг. Таня не знаеше защо нейната фантазия й бе рисувала приказен град със замък и красива околност. Замък нямаше, но когато пристигнаха, падащият сняг придаваше на всичко наоколо малко от чара на приказна страна. Градът беше опасан от древна стена, която вече не се охраняваше от стражи и беше рухнала тук-таме, а хората вече от векове се бяха заселвали извън нейните очертания.