— Да, зная, но…
— Ако търсите Стефан, той ще е тази вечер при баща си. Откакто се е върнал, е толкова зает, че не са имали време да си поприказват.
Таня знаеше колко е зает, а нямаше намерение и да прекъсва разговора между баща и син, но на лицето й се изписа такова разочарование, че Максимилиян попита:
— Не мога ли с нещо да съм ви полезен?
— Не, аз… Впрочем защо не, може и да ми помогнете.
Тя хвърли многозначителен поглед към секретаря и Макс го освободи. Нейните телохранители се отдръпнаха дискретно. На пръсти се брояха хората, заради които биха го сторили, за щастие министър-председателят беше един от тях.
— Какво мога да сторя за вас?
— Знаете ли защо Стефан не харесва външността ми? — попита го тя без заобикалки.
— Външността ви?
— Аз му допадах повече, докато беше сигурен, че съм грозновата. Никога не съм могла да го разбера.
— По всяка вероятност по същата причина, поради която не е искал да ви довежда тук — усмихна се Максимилиян.
— Просто защото не е искал да се жени?
— Защото е бил сигурен, че няма да се омъжите за него. Потегли за Америка с уверенията, че ще доведе оттам красавица. Когато сте му показали отначало дегизираната си външност, той е изпитал невероятно облекчение.
— И все пак, не разбирам.
— Не ви ли обясниха колко е чувствителен на тема белези? — свъси чело Максимилиян.
— Пак проклетите белези! — възкликна тя подигравателно. — Да, намекнаха ми. Но какво общо имат белезите с моята външност?
— О, твърде много. Откакто си спечели тези белези, Стефан престана да ухажва красиви жени. Беше сигурен, че те не са способни да видят зад белезите, неговата душа. Бил съм свидетел как на приеми някои дами се стараеха да го избегнат, с надеждата, че няма да ги забележи. Навярно личният му опит е много по-богат. Истината е, че не искаше да се ожени за вас, убеден, че и вас белезите ще отблъскват, както отблъскват всяка суетна жена.
Таня поклати глава. Беше объркана. Господи, сега разбира с какви трудности е излязла на глава. Значи поне половината от неприязънта на Стефан е породена от мисълта, че външността му ще отблъсне и нея. Алиция й бе подсказала същото. Неговите приятели също я подпитваха дали ще я смущават белезите му. Дори Стефан й беше задал въпроса, готова ли е да го приеме такъв, какъвто е, с белезите и всичко останало. Боже милостиви, какво ли му беше струвало да й зададе този въпрос. А тя дори не му отговори. Защо не се помъчи да разбере, че той смята външността си за непреодолимо отвратителна. Но нали за нея не беше. За нея Стефан беше толкова привлекателен, че в негово присъствие губеше душевното си равновесие. Но това не я извиняваше ни най-малко, защото трябваше сама и отдавна да се досети за причината.
— Аз непрекъснато повтарям на Стефан, че не съм глупава — измърмори Таня. — Но той отдавна си е направил много по-вярно заключение.
— Веднага ми стана ясно, че не сте като другите жени. Стефан трябва да е изпитал огромно облекчеше, когато го е разбрал — усмихна се Максимилиян.
— Стефан нищо не знае. Моля ви, оставете му бележка да се отбие при мене, преди да си легне. Аз всичко ще му обясня.
— Ако правилно съм ви разбрал, той продължава да мисли, че…
— Не зная какво мисли и тъкмо това искам да разбера.
Малко след десет на вратата на Таня се почука. Толкова тихо, че тя разбра — Стефан не иска да я буди, ако е вече заспала. Преди често нахлуваше при нея без да чука. Но през последните няколко дена нейният крал беше станал много по-сдържан.
Усмихна се, когато му каза да влезе. Той затвори вратата и я затърси с очи из огромната стая. После изведнъж трепна.
— Да не си ме поканила с цел да ме прелъстиш?
Таня се усмихна. Вече разбираше защо го казва и защо толкова сърдито. Беше се свила в едно кресло до камината, черната й коса падаше свободно по раменете, носеше бялото неглиже, което й бяха ушили за брачната нощ, но тя му беше намерила по-добро предназначение. Дрехата беше много тънка, почти прозрачна и с дълбоко деколте. Дългите ръкави също бяха прозрачни.
— Като си помисля, идеята не е чак толкова лоша. Но не те извиках за това. Налага се да поприказваме.
— Все още се колебаеш, така ли? — попита той, приближи се, но вместо да седне в креслото до нея, остана прав и свъси чело.
— Да се колебая?
— Дали да се омъжиш за мен.
Личеше, че е готов да избухне, а тя не разбираше защо.
— Вече съм сигурна, че искам, но настоявам все пак да ми дадеш един отговор. Ако не трябваше да изпълниш желанието на своя баща, ако не беше по задължение, щеше ли да се ожениш за мен?
— Да.
Беше смаяна от категоричността на отговора му.
— Но защо си толкова ядосан? — попита го, учудена.