— Защото годеница, която настоява да види годеника в навечерието на сватбата, го прави, за да развали всичко.
Нежна топлина изпълни погледа й.
— Изключено ли е просто да й трябва съвет?
— На тебе?
— Да, на мен, измъчват ме съмнения. По една случайност никога не си крил, че всъщност не би искал да се ожениш за мен. Казваш, че не си подхождаме…
— Един мъж не може ли да промени мнението си?
— Възпира те и обстоятелството, че… ех, според тебе поне, съм била хубава — продължи Таня, сякаш изобщо не я беше прекъснал и не й беше дал вече желания отговор. — Стефане, това просто не мога да го разбера.
— А какво си разбрала? — попита той хладно.
— Ще имаме ли нормален брак, ще спим ли заедно, ще правим ли заедно деца? — продължи тя, пренебрегвайки въпроса му.
Той я дръпна така рязко от креслото, че Таня изстена. Но единственото му намерение беше да я целуне. Направи го, както всякога, малко диво. Таня реши, че темата на разговора му е въздействала по-силно от нейното неглиже. Или искаше да я накара да млъкне, за да каже нещо и той. Досега тя не му беше дала никаква възможност. Целувката беше много продължителна, но той не каза нищо и след това и, въпреки че я пусна от обятията си.
— Ти изобщо не си даваш сметка колко силно ме привличаш, нали, Стефан Барани? — изпъшка Таня с глава, опряна в гърдите му. — Не зная дали ме привлича тъкмо външността ти, но се радвам, че не си грозен, та нали трябва да се омъжа за тебе. Привлича ме твоята личност, като се изключи твоя бяс. Ако трябва да съм откровена, и той не ме отблъсква, вече свикнах. Това е твоят начин да…
— Престани!
Тя не му позволи да се дръпне от нея, протегна ръце и прегърна лицето му.
— Не ми ли вярваш? Прости ми, не биваше да подхващам лекомислено тема, към която си толкова чувствителен. Но аз не разбирам защо темата, трябва да е толкова деликатна. Когато различих белезите ти, това, да си призная, не стана веднага, защото виждах само очите ти, когато ги забелязах, изпитах нещо като близост, почувствах, че нещо ни свързва, защото разбрах, че и ти като мен знаеш какво е болка.
Таня се усмихна нежно и прокара пръсти по белезите му, въпреки че той продължаваше да гледа мрачно.
— За мен те изчезват и единственото, което виждам е красивият дявол, който пръв ми разкри насладите на страстта. Никой мъж не е пробуждал в мен чувствата, които отприщи ти, Стефане. Мислиш ли, че щях да те желая толкова силно, ако белезите ти ме смущаваха? — попита тя, вече придобила кураж.
Той не отговори, а тя усещаше инстинктивно, че само след миг ще я обсипе с обиди за мръсното й минало. Ще й каже, че е готова да приеме всеки мъж, стига цената да е добра, та защо не и него, след като й предлага, ни повече, ни по-малко, цяло кралство?
Тя се дръпна от него, очите й хвърляха мълнии. Не биваше да се държи сега така, но този мъж беше непоправимо твърдоглав и тя не можа да се овладее.
— Нощта е подходящо време за признания — подхвана тя, — затова ще трябва да изслушаш сега поне най-важното. Когато пристигнахме в Данциг, бях още девствена. А понеже ти едва ли си спомняш онази нощ, налага се да изясним някои неща. Ти не ми отне невинността, аз ти я дадох. Но ако си въобразяваш, че отсега нататък ще ти го повтарям ден и нощ, докато най-сетне ми повярваш, жестоко се лъжеш.
— Твърдиш, че е било възможно да не го забележа? — попита недоверчиво Стефан. — Това, което намекваш, е невъзможно, Таня.
— Разбира се, че е възможно! — избухна тя. — Нали години наред съм била проститутка!
Това й докара силно разтърсване за раменете.
— Няма ли да престанеш с този твой сарказъм? Миналото ти изобщо не ме интересува. Да върви по дяволите всичко, което си била. Сега ми принадлежиш… и само това има значение.
Таня само го гледаше, онемяла от изненада. Интуицията й подсказваше, че само преди миг е бил готов да й се обясни в любов. Какво го бе въздържало досега? Проклетите белези? Продължаваше ли да се съмнява след всичко, което тя му каза? Разбира се, че се съмняваше и нямаше да престане, докато вярваше, че желанието й да го притежава не е безкористно. Беше, може би, смешно, но и безнадеждно! Гордостта й попречи да му покаже онзи чаршаф, тя не й позволи да помоли Серж да разкрие истината. Сега ще трябва отново и отново да му доказва, че желае него, само него. Дали щеше да е трудна задача, или същинско удоволствие?
Той не се интересувал отминалото й! Боже милостиви, нали тъкмо това искаше, то да няма за него никакво значение, да я желае независимо от това какво мисли за нея? И ето, че стана така. И, ако не се лъже, той я обича. Не може да не я обича, щом е готов да пренебрегне такова минало, а нали тъкмо това твърди.