После се обърна към Алиция, подари й язвителна усмивка, приближи се отново към нея и продължи от мястото, на което беше спряла:
— Случайно научих, че си въобразявате неща, загубили днес всякакво значение. Може и да са били реалност, преди Стефан да потегли за Америка, но сега отношението му към вас е коренно променено. Защото, пак по една случайност той е влюбен в мен, Алиция, както и аз в него. Освен това, бас държа, вие отдавна сте отгатнали как стоят нещата. — Вече беше достатъчно близо до червенокосата, за да я притисне към стената и да забие ножа в гърлото й. — А сега — изсъска Таня — сега си признайте, че това беше причината, поради която се опитахте да ме убиете, нали?
Алиция стана бяла като роклята на Таня, сините й очи се изпълниха с ужас, когато усети как кожата й отстъпва под острието.
— За Бога! Недейте!
— Посочете ми сериозна причина, поради която да не го направя?
— Бях не на себе си от мъка, защото той ми каза, че между нас всичко е свършено, завинаги. Подарих му две години от живота си, чаках да стане крал. Да, разбрах, че се е влюбил във вас. Убивайки вас, исках да причиня болка на него. После се поуспокоих, поразмислих и се ужасих от стореното. Кълна се в Бога, аз не съм убийца. Просто не бях с ума си, Таня. Ако бях пожелала смъртта ви, щях да дам истинските рубини.
Обяснението беше правдоподобно, но то не прозвуча на Таня достатъчно миролюбиво.
— Смятате ли, че когато Стефан разбере, вашите обяснения ще имат някакво значение?
Лицето на Алиция си бе възвърнало донякъде цвета, защото Таня все пак я изслуша. Сега то отново стана като вар.
— За бога. Не му казвайте. Вие сте жива и здрава, а мен той ще заповяда да екзекутират. Не би могъл да постъпи другояче. Всяка заплака за кралската династия се оценява като измяна срещу държавата, а той ще я възприеме точно така.
— В момента още не мисля за реакцията на Стефан, засега аз самата още не съм решила дали да не ви прережа гърлото — каза Таня и натисна ножа достатъчно силно, за да подчертае думите си.
Очите на Алиция се изпълниха с ужас.
— Кълна се в живота си, Таня, подобна лудост няма да се повтори. Ще напусна страната, ще…
— Разбрах, разбрах — избухна нетърпеливо Таня. — Чуйте ме сега, Алиция. Аз ще повярвам на обещанието ви, въпреки че, Бог ми е свидетел, не разбирам защо. Но ще оставя на Максимилиян Данев бележка, че ако има ново покушение срещу живота ми, трябва вас да привлече към отговорност. Без да търси много-много убиеца. А сега се измитайте й се постарайте наистина да напуснете страната.
Когато вратата се хлопна след Алиция, Таня разтърси глава и се запита не направи ли току-що най-глупавата постъпка през живота си. Остави тази жена да си отиде с една драскотина на гърлото, смешно наказание за всички страхове и вълнения, които я бе накарала да изживее. Освен това какво щеше да разкаже на хората от службата за сигурност, които продължават да търсят нейния кандидат-убиец? Трябва ли да ги гледа спокойно как си пилеят времето?
— Чудесно се справяте с враговете си, госпожице Яначек — каза един глас зад гърба на Таня. — Лошото е, че има и такива, за които изобщо не подозирате. Ще ви дам, може би, възможност да напишете бележката за Данев, преди да ви убия. Ще ми бъде забавно да гледам как друг ще плати вместо мен.
Таня се обърна още при първата дума и го видя до вратата на стаята, в която я бяха запознали и с историята на нейния род. Беше виждала миниатюрни портрети на Янос Стамболов и други членове от семейството му. Веднага разбра, че срещу нея стои един от тях. Стефан се оказа прав. Мургава кожа, сини очи — мъжът беше ново издание на Янос. В ръката си държеше насочен към нея пистолет.
— Иван Стамболов? — отгатна тя.
— Много сте умна, принцесо — поклони се той подигравателно.
— Как се спасихте от корабокрушението?
Той се засмя победоносно. Беше наистина красив мъж. В него нямаше нищо мрачно или зло, издаващо хладнокръвен убиец. Навярно затова Таня още не усещаше буца на гърлото си.
— Аз съм добър плувец — беше надменният отговор.
— Преплувахте океана?
— Само се отдалечих от пътуващия кораб. Близо до него ме очакваше смърт. Трябваше да се махам — това беше единственият ми шанс.
— Не можеше ли да се превърне в самоубийство?
Той реагира на учудването й със свиване на рамене.
— По-късно, разбрах, че само така съм могъл да се спася. На другия ден, сякаш по чудо, един турски параход мина толкова близо край мен, че ме забелязаха и ме качиха на борда. Чудо, защото такава е била Божията воля, аз да завърша започнатото от моя дядо.
Наистина ли си вярваше? И сега, след като заяви съвсем категорично, че ще я убие, изразът на лицето му не се промени. Дори да изпитваше към нея дълбока, трайна омраза, това просто не му личеше.