— Ако ме застреляте — изложи тя разумните си аргументи — моите телохранители ще нахлуят в стаята още същия миг, няма да имате никакъв шанс да избягате и ще умрете и вие.
— Бих предпочел това да не става, но, ако трябва, готов съм и да умра. А сега се отстранете от тази врата, принцесо.
Тя бавно се отмести от вратата, но само защото той се приближаваше, към нея. Много късно разбра, че няма намерение да заключи, а да увеличи шансовете си за бягство. Опита се да отвлече вниманието му.
— Как успяхте да влезете тук? — попита Таня.
— През този прозорец — посочи той с глава. — Реших, че най-добре ще е да вляза на разсъмване, тъй че можете да си представите какви трудности ми създадоха проклетите ви придворни дами, когато се появиха още по тъмно. Едва успях да се шмугна зад пердетата.
— Изкатерили сте се два етажа по стената?
— Слязох от покрива, беше много по-лесно.
Дрехите му бяха светлосиви, с цвета на камъните, от които беше изграден дворецът. Било е малко вероятно някой да го забележи как се отърколва от покрива.
— Значи, крил сте се тук цяла сутрин?
— Може би единствената ми добродетел е търпението, принцесо. Нали изчаках цели двайсет години да се появите отново.
Би си пожелала всичко това да й изглежда по-реално. Последният път, когато беше в опасност, изпита много по-силен страх. Ако беше и сега така щеше да се въздържи и да не избухне:
— Прилича ми не на търпение, а по-скоро на фанатизъм.
Забележката й не го трогна, той дори се изсмя, докато протягаше ръка към вратата.
— Само да докоснете ключалката и ще почна да викам — предупреди го тя. Той се поколеба и дори отдръпна ръка.
— Не би било много умно от ваша страна, принцесо.
— Нали така или иначе, ще ме убиете — сви рамене Таня. — Защо да не ви взема със себе си на онзи свят?
— Няма ли да се опитате да ме склоните да се откажа от намерението си? Както малката ви приятелка придума току-що вас. Ще ми е приятно да чуя как ме молите за пощада.
— От мен молба няма да чуете никога. Но вие държите нож в ръката — посочи тя затъкнатия в пояса му кинжал. Беше сигурна, че е решил да я убие с него, за да избегне шума. — Аз също имам нож, защо да не решим честно нашия спор?
— Искате да се биете с мен? Смятате, че след като успяхте да ме изненадате веднъж с ножа си наистина владеете това оръжие?
Признанието му сякаш изсече от погледа й искри.
— Значи онази нощ в Данциг бяхте пак вие?
— Разбира се, че бях аз. От месеци причаквах там Барани и вас.
— Но откъде знаехте, че е тръгнал да ме търси?
— Не беше трудно да се досетя, че щом се уверят, че съм мъртъв, ще ви измъкнат от скривалището. Корабокрушението ми свърши добра работа, сякаш нарочно го бях замислил.
— Доколкото разбирам, не настоявате да прибера ножа, още повече, че и не бих ви се подчинила. Значи приемате да нарушите традицията и да водите битката честно?
— Позволявате си да твърдите, че Стамболови са се държали непочтено, въпреки че добре знаете как е започнала историята на това кръвно отмъщение?
— Започнал я е вашият чичо Юри, защото е убил. Моят баща го е осъдил справедливо и според закона. А после цялото ви семейство години наред е доказвало, че в него никой не пада по-долу от Юри, нали така?
Той не отговори. Измъкна с присвити очи кинжала и пъхна пистолета в пояса. Когато запристъпва към нея, Таня усети най-сетне буца в гърлото. Ех, беше го предизвикала все пак на честен двубой. Но той беше мъж, а тя, макар и способна да върти нож, никога не се беше бранила от нападащ със същото оръжие мъж. Изведнъж разбра как се е чувствала Алиция преди малко и тази мисъл съвсем не я зарадва. По дяволите това глупаво желание! Честен двубой ли? Та сега животът й висеше на косъм.
Отвори уста да извика, но не успя. Вратата изхвърча от пантите и Стефан застана насред стаята. Беше нахлул, без да чука, пак бесен от нещо и още не беше зърнал Иван. Само след миг го видя, но Иван вече бе вдигнал ръката с ножа.
По-нататък всичко се разви с неимоверна бързина. Стефан удари Иван в лицето с онова, което държеше в ръка — чифт панталони. Дали не беше хватка, научена от Таня? След миг в стаята нахлуха и телохранителите на Стефан, които го бяха следвали по петите. Но господарят им не ги остави те да си свършат работата. Той позна Иван Стамболов, който се беше вцепенил за миг, докато се ориентира в новата обстановка. Стефан беше по-бърз, той измъкна пистолета от пояса на Иван и, без да се колебае, го застреля със собственото му оръжие.
Таня видя само как телохранителите извлякоха Иван от стаята. Чак тогава се разтрепери, но положително не защото пред очите й един мъж, с когото беше разговаряла допреди малко, бе застрелян от друг мъж. В „Харема“ в нейно присъствие бяха убити поне седмина мъже. Разтрепери се, защото опасността бе минала и защото се бе уплашила много по-силно, отколкото предполагаше.