— Добре ли си? Ранена ли си?
Тя погледна Стефан, изненадана, че е вече в обятията му.
— Не, не съм — отговори тя. — Но отново се разтрепери от преживения ужас и той я притисна още по-силно към себе си.
— Как, по дяволите, е влязъл тук? — искаше да знае.
— През прозореца.
— Сега наистина всичко е вече свършило, Таня. Ти нямаш повече врагове. Но и да се появят, ще ги изтребя до един. Няма да допусна някой да ти причини болка.
— Зная — каза тя. Вече се успокояваше полека-лека, но търсеше нещо, което да я отвлече от преживяното. — Ти всъщност защо влезе? — попита Таня и веднага разбра, че въпросът й го е вбесил. Ами чудесно, ще отклони мислите си от опита за убийство, та макар и по не особена приятен начин. Той я пусна от прегръдката си и грабна панталона, с който беше ударил Иван. Очите му святкаха, когато се обърна към нея с дрехата в ръка.
— Когато почнах да се обличам за сватбата, какво, мислите, ми подаде Саша? Ей това!
— Трябвало е да бъде друг цвят? — попита тя, недоумяваща.
— По панталона има петна, Таня.
— Е да, разбирам, не си бил очарован, но…
— Това е кръв — изръмжа той и за малко не й захвърли панталона в лицето.
— Саша изглежда остарява. Как не ги е забелязал? — завайка се тя.
— Ами! Отдавна е знаел за тях. Искал е само да бъде сигурен, че този път на всяка цена ще ги забележа и аз. Но ти не ме питаш чия е тази кръв, нали Таня? — продължи той, вече толкова натъртено и спокойно, че тя можеше да се чувства предупредена за опасността.
— Твоята?
— Не.
— От двубоя ви с Павел?
— Не, откакто напуснахме Данциг, не съм обувал този панталон.
— О-о! — Таня отвори широко очи, защото най-сетне й стана ясно. — Не разбирам само защо си толкова ядосан? Нали твърдиш, че всичко това няма никакво значение?
— Не би имало никакво значение, че когато те срещнах, ти вече не си била девствена, но има огромно значение, че ти всъщност си била девствена.
Гласът му пак затрепери от гняв и Таня реши, че е по-благоразумно да отстъпи крачка назад.
— Ще трябва да ми обясниш някои неща, Стефане. Ти всеки път сякаш негодуваш при мисълта, че не съм почтена жена.
— Ти много добре знаеше какво мислех. И дори не се опита да разпръснеш недоразумението.
— Ще си позволя да не се съглася с теб. Доколкото си спомням, в деня, в който пристигнахме в Ню Орлиънс, аз ти обясних, че нямам опит с мъжете и ти си ми първият.
— Думите ти бяха напоени с толкова сарказъм, че беше невъзможно да ти повярвам.
Таня се намръщи. Беше настъпил денят на сватбата им. Трябваше ли да прекосят църквата ядосани и с гневни обвинения на уста?
— Стефане, какво те вбесява сега? Това, че съм била девствена, или това, че ти не си го знаел?
— Нито едното, нито другото… И двете… — изпъшка той, прокара ръка през косата си, после измърмори: — Откровено казано, на себе си съм вбесен.
— Все още има знамения и чудеса — засмя се Таня.
— Да, свързани с теб.
— Предвиждах го.
— Боже мой, Таня, та нали всеки път, когато ти ме пожелаваше, бях сигурен, че говорят навиците ти на проститутка, пламнала за мъж. Побеснявах, защото лудо те ревнувах от всички тези мъже, които си имала преди мен. Но и ти търпеше да хвърлям в лицето ти най-срамни обвинения. Не каза нито дума в свое оправдание, поне нещо, на което да мога да повярвам. Вместо това признаваше, че предположенията ми са основателни. Правеше го при всеки удобен случай…
— Само когато обидите ти ставаха непоносимо болезнени — поклати тя глава. — Ти забелязваше сарказма ми, когато твърдях, че съм невинна, не можеше ли да го забележиш и когато казвах, че не съм?
— Ох, в тези случаи бях обикновено толкова ядосан, че не можех да ти повярвам. Но като си помисля колко лесно си могла да ми възвърнеш душевното равновесие…
— Но как? Как можех да докажа невинността си? Единствената възможност беше да ти се отдам. Когато го сторих, то не доказа нищо, нали така?
Той се изчерви при спомена за онази нощ.
— Трябва да те моля за прошка и то не само за онази нощ, но и за вчерашната, защото не ти повярвах и когато го каза съвсем сериозно.
— Не ме моли за прошка — каза тя нежно. — Вече можеше смело да се приближи към него. Тя го направи и вдигна ръка към белязаната му буза.
— Твоите думи снощи заличиха всичко, Стефане. Ти каза, че моето минало няма никакво значение и се издаде, че ме обичаш. Обичаш ме, нали?