— Повече, отколкото съм си представял, че мога да обичам някого — изрече той тържествено, но в очите му с цвят на шери все още трепкаха искрици несигурност. Тя знаеше защо, а той добави: — Белезите ми наистина ли не те смущават?
— Разбира се, че ме смущават — каза тя дръзко после застана на пръсти и целуна всеки белег. — Откровено казано, много са смешни.
— Изглежда, ще се наложи да свикна със саркастичния ти хумор — засмя се той и я прегърна.
— Би било чудесно, защото той е неделима част от мене, а пък аз съм ти се обесила завинаги на врата.
— Щом понасяш грозното ми лице, мислиш ли, че ще можеш да ме обичаш въпреки ужасния ми темперамент и…
— Признавам, че по някаква случайност обичам ужасния ти темперамент. Той ме отвежда на чудесни места. — Той се засмя, но тя още не беше свършила. — Стефане, бях се заклела никога да не се омъжвам, да не приемам драговолно един мъж да разполага със живота ми. Но щом съм се съгласила да се омъжа за тебе, би трябвало да се досещаш вече за някои неща.
— Да повярвам, че ме обичаш?
— Да, щурчо.
Радостната му усмивка го правеше в този миг толкова привлекателен, че тя затаи дъх.
— Мисля, че сега трябва час по-скоро да бъдем венчани, Таня. Ако си се пооправила от вълнението.
— Какво вълнение? Само да си се опитал да отложиш сватбата, мое величество.
— Искаш да кажеш ваше величество? — поправи я той. Таня само се усмихна.
— Зная, но от сега нататък ти си само мой.