— Мислите, че има още? Не, благодаря — измърмори тя неприязнено. После хвана края на ризата, за да опита още веднъж. Не се сети, че когато я вдигна, коланът се отпусна и мъжът успя да хвърли поглед върху нежната кожа на корема й.
Стефан вече не се забавляваше. Девойката отново бе разпалила страстното му желание.
Когато дрехите й си възвърнаха обичайните гънки, върху плата личаха възчерни петна, макар Стефан да не откри по очите й следи от туш. Сега те бяха все още леко изрисувани, а тъмните сенки под очите след усиленото търкане бяха станали по-светли. Това го накара да изпита угризения на съвестта, а цената, която беше готов да й плати, подскочи неимоверно.
— След като изредихте всичките ми грешки, бихте ли ми казали най-сетне какво ще обичате? Имам и други клиенти…
— Тебе.
— Моля?
— Теб искам.
Значи добре беше чула от първия път. Мъжът очевидно си правеше шега, нали я виждаше как изглежда. Седем години й бяха необходими, за да овладее до съвършенство този маскарад, сега й бяха достатъчни няколко минути, за да постигне необходимия ефект. Външността й трябваше да отблъсква мъжете, а не да ги привлича. Този тук й харесваше, може би тъкмо защото беше суров и мрачен. Ако се съди по безукорната кройка на моряшкия кител, обгръщащ широки рамене, беше на всичкото отгоре и богат. Но тъкмо зад това съчетание от пари и привлекателна външност се криеше обикновено тип мъже, за които тя просто не съществуваше.
Отначало го беше взела за испанец или мексиканец, защото беше тъмнокос и явно чужденец. Но испански акцент щеше да разпознае, а правилният му английски издаваше друго. Идваше, може би, от Севера. Рядко имаха клиенти от тази част на страната, защото тамошните мъже бяха разглезени и не обичаха да се смесват с грубияните, редовни посетители на „Харема“. Този тук имаше изпитото лице на сокол, веждите му бяха синкаво-черни, а устните тънки и прави. Силната мъжествена челюст беше гладко избръсната, с изключение на белезите. Те покриваха горната част на лявата му буза, резките, сякаш прокарани от горе надолу, бяха цял инч дълги. Белези имаше и по брадичката, сякаш звяр беше впил зъби в лицето на мъжа, звяр, когото са успели да спрат, преди да е разкъсал на парчета лявата му буза.
Белезите събудиха у нея усещането, че нещо ги свързва. Този мъж знаеше какво е силна болка, а болката беше и за нея нещо добре познато. Нямаше да допусне, разбира се, да му позволи от съчувствие да й се присмива.
Безапелационното твърдение на мъжа, че я е пожелал, не заслужаваше дори отговор. Затова каза само:
— Благодаря ви, но такива поръчки приема Аги. Сега ще ви я пратя.
Тя се обърна, но направи само крачка, защото той хвана за колана и я придърпа към себе си. Таня се спъна в краката му и изведнъж се озова в неговия скут. В първия миг просто не можа да реагира, толкова я обърка държанието му.
Най-сетне му хвърли укоризнен поглед, а в гласа й прозвуча предупреждение.
— Излагате щастието си на сериозно изпитание, господине.
— Ш-шт, нямаш основание да се оплакваш — ухили се той и хвърли в полата й пет жълтици от по двайсет долара.
Таня не беше виждала толкова пари накуп и впери в жълтиците невярващ поглед. Знаеше, че Ейприл и Аги продават благоволението си за един-два долара, а това тук беше повече, отколкото Добс им плащаше месечно за цяла вечер тежък труд. Само като си помислеше колко работа можеха да й свършат тези пари. Можеше да наеме слуга, да си купи нови дрехи, нещо, което никога не бе могла да си позволи… Значи той наистина не се шегуваше?
Бог да й е на помощ! Никога не бе поставяна на толкова сериозно изпитание. Желанието да докосне жълтиците беше непреодолимо… Този мъж трябва да беше същински дявол, щом я накара изобщо да се замисли над предложението му. И какво толкова щеше да се случи? Щеше да му предложи девственост, която не пазеше за никого, нали се беше заклела да не се омъжва. Какво лошо можеше да има във всичко това? Тя усещаше силния му притегателен дъх на мъж. Беше забелязала, че е много чист. Дрехите му, цялата му външност бяха безукорни. Би могъл даже да й хареса… Божичко, но какво ставаше с нея?
— Мисля, че вие наистина сте дяволът — каза тя, учудена повече от себе си, отколкото от него.
Той нямаше представа защо бе стигнала до такова заключение, но отговори:
— Не си ти единствената, която го твърди.
Зелените очи се присвиха.
— Би трябвало поне да се опитвате да отричате.
— Защо да трябва? — засмя се той.
— Ами защото, защото… Ох, не е ли все едно.
Тя се опита да стане, но ръцете му, обгърнали кръста й не позволиха. Присви още по-силно очи, но той само продължаваше да се смее.