— Ами да, разбира се! — засмя се Лазар. За разлика от него, Васили реши, че мисълта е направо радваща.
— Стефане, проклетнико, защо не си държиш устата?
— Защото сме тука, за да открием истината, колкото й отвратителна да изглежда.
Таня отново се вцепени, доловила в тези думи нова обида. Когато Стефан се изправи пред нея, очите й гневно святкаха. Но и неговите очи пламтяха, докато се приближаваше към нея — беше ядосан от резкия отпор, който му оказа преди малко. Що се отнася до нейната ярост, тя не го смущаваше ни най-малко, по-скоро обратното, — караше го да й се възхищава.
— Вече сме твърде сигурни, що се отнася до вашата идентичност, госпожице. Белегът, който би ни дал окончателното доказателство, е на онази част от тялото, на която седите. На лявата половинка. Ще ви потрябва навярно огледало, за да го разгледате. Моля ви, излезте сега и го направете. Но внимателно, за да можете, когато се върнете, да ни опишете белега.
— Ами, ако откажа?
— Тогава не е изключено да се видите отново оскърбена в най-съкровените си чувства, защото ще ни се наложи ние да разгледаме белега. За да сложим край на съмненията, нали така?
Таня веднага разбра, че в думите на Стефан има не по-малко груба решителност, отколкото в тези на Васили. Бузите й пламнаха.
— Копеле! — изсъска тя, но той само вдигна вежди, за да покаже, че нейните обиди изобщо не го засягат.
— А какво ще последва, ако белегът наистина е там?
— Ще се върнете в Кардиния заедно с нас.
— Къде се намира, тя?
— Кардиния е държава в Източна Европа. Страната, в която сте родена, Татяна Яначек.
Едно име, нейното име? О, Господи, всичко стана изведнъж толкова реално, възвърнаха се и най-смелите й надежди.
— Дошли сте, за да ме върнете?
— Да.
— Но това значи, че имам в Кардиния роднини? Те ли ви пратиха да ме намерите?
— Не — каза Стефан — и тонът му беше вече много по-мек. — За нещастие, вие сте единствената останала жива от вашия род.
Надеждите й ту оживяваха, ту отново гаснеха. Защо допусна да се увлече по толкова мъгливи загатвания? Е, добре, значи няма семейство. Но, ако тези мъже казваха истината, трябваше да има някаква история, някакви имена. И ако тя носи белега, разбира се.
— Но щом нямам семейство, защо сте си правили труда да ме търсите?
— Въпросите ви нямат смисъл, преди да убедите всички нас, пък и себе си, че наистина носите белега, доказващ, че сте потомка на семейство Яначек.
— Не ме интересува дали смятате въпросите ми за безсмислени. И няма да помръдна от мястото си, докато не разбера истинската причина, която ви е довела тук.
Стефан пристъпи заплашително към нея, но тя не помръдна.
— Тука сме с единствената цел да ви върнем в Кардиния… — избоботи той гръмогласно и гневно.
— Но защо?
— За вашата сватба.
— За моята какво?
— Вие ще се омъжите за новия крал на Кардиния.
8
Таня отстъпи крачка назад, за да огледа по-внимателно четиримата мъже пред нея. Добре облечени джентълмени, получили образованието си в Уест Пойнт, или в друга някоя офицерска школа. С това тя си обясняваше присъщата за военни отсеченост в движенията и заповедническото им поведение. Но в такъв случай трябваше да са млади момчета, а тези тук бяха минали тридесетте. Като тип хора те й бяха познати — богати, привилегировани и несъмнено скучаещи — такива обожаваха да играят ролята на големи шегаджии. Би трябвало веднага да се сети, че просто я премятат. На тези мъже очевидно им беше много забавно да баламосват бедно и простичко момиче от малък град и да го накарат отново да повярва в приказки. Каква ужасна шега! Повечето момичета не биха проумели, че е грижливо разиграна шега, докато тези тук не решат да сложат край на играта, за да се насладят на болката му. Щом го проумя, Таня веднага намери логичното обяснение за всичко.
Добс им е разказал за нейната майка — няколко монети лесно са го направили бъбрив. Дори белегът, ако наистина има такъв, и то там, където твърдяха, можеше да е бил зърнат за миг през прозореца й. Миналата вечер трябваше толкова бързо да се преоблече за танца, че забрави да дръпне пердетата. Но колко унизителна беше мисълта, че някой от тези мъже се е катерил на старото дърво пред прозореца, за да я види в Евино облекло. Да си представи, че е открил върху тялото й нещо, за което тя самата не е подозирала.
Надяваше се все пак, че никой не си е правил толкова труд и историята с белега е лъжа. Всъщност липсата на белег трябва да е замислена като завършек на шегата. Докато тя проверява дали го има, господата ще се позабавляват, нали? Бяха сигурни, че безкрайно са я ощастливили с разказа си, а сега очакваха да се насладят на безмерното й разочарование, когато разбере, че няма да види своя приказен крал.