9
Таня реши да изчака пет минутки и да се върне долу. Мъжете сигурно нямаше да са вече там. Нали знаеха не по-зле от нея, че не притежава необичайни белези върху задните си части. И — край на комедията — надяваше се тя. Ако ли откриеше белег, то щеше да значи само, че са я шпионирали през прозореца. Но с каква цел?
Изведнъж се досети за възможен мотив и пребледня. Беше чувала за момичета, откраднати в един град — продадени в публични домове в друг град, възможно по-надалеч. Така крадците имат достатъчно време да скрият момичетата и да ги върнат, ако те по някаква случайност намерят начин да избягат. Но домовете е охранявали толкова строго, че било почти невъзможно да се отскубнеш. Безскрупулни мъже се прехранвали, доставяйки такива момичета. Но можеше ли а заподозре мъжете долу в нещо подобно?
Вече ти се привиждат призраци, момиче! Нали до вчера този Стефан беше за тебе самият дявол! И не забравяй — кой ще те пожелае, като си толкова грозна?
Но ето че този дявол я беше пожелал. Затова е решил, че и други мъже могат да я харесат. Но понеже за неговите приятели тя е грозотия, повлиял се е от тях. Освен това другите не знаеха, че тя е танцьорката, която гледаха снощи на естрадата. Проклетият танц! Стефан знаеше, че тя е танцьорката, а момиче, което танцува, е чисто злато за всеки бордей. Сега трябваше само да я доставят на някой публичен дом, а за да си спестят трудностите, са измислили хитрост. Надяват се, че Таня ще пожелае да тръгне с тях Господ да й е на помощ.
Изведнъж някой блъсна рязко вратата на стаичката и Таня скочи ужасена. През цялото време беше седяла на леглото и си беше внушавала страх с фантазиите си. Щом видя мрачния пламък в очите на Стефан, застанал решително до вратата, в миг се убеди, че страховете й са реални. Събра сили, за да овладее паниката си. Не биваше да изпада в истерия, пък и още се надяваше, че греши. Нали не винаги предвиждаше вярно реакцията на тези мъже. Все пак последното й подозрение беше далеч по-сериозно от досегашните грозни, но безобидни кавги.
— Както виждам, не сте надникнали дори от просто любопитство.
Какво? А да, белегът. Значи още не са се отказали от този блъф? „Може пък наистина да носи такъв белег“ — помисли си тя мрачно. Тези мъже предполагаха, че открие ли белега, ще си събере бохчата и покорно ще тръгне с тях.
— Според вас за колко време може да провери човек дали има такова петънце? — попита Таня. — Погледнах — няма нищо. Не слязох, за да ви писне да чакате и да се изпарите. Както виждам, очаквала съм твърде много от вас.
— Точно така — отвърна Стефан и гневът в очите му с цвят на златно шери подсказваше, че спокойният му глас лъже. — Беше глупаво да ви покажем колко важна е за нас самоличността ви. Но ви обяснихме и кой е единственият начин това да се изясни.
— Установих, че не съм онази, която търсите.
— Боя се, че трябва да се усъмня в думите ви, госпожице.
— Жалко…
— Жалко за вас. Защото се налага ние да направим проверката.
— Проверка ли? О, не!
Преди да е чула последните му думи, тя вече държеше ножа в ръка. Стефан въздъхна, но той и не беше очаквал друго от нея.
— Госпожице, с този нож можете да нараните само себе си. Оставете ножа и се покорете на неизбежното. Ще се опитам да не ви причиня излишни неприятности.
— Мислите, че ще ви се оставя? Признавам, имате здрави нерви. Но ще видим кой ще е раненият.
Стефан се усмихна едва доловимо с крайчеца на устните.
— Възхищавам се от смелостта ти, малката, но нека ти предложа един вариант.
— Нали казахте, че за мен няма алтернатива? — изгледа го Таня, присвила подозрително очи.
— Има една-единствена — да се любим.
Всеблаги Боже! Дали начинът, по който го каза, или погледът му я накараха да усети как думите му я замайват сладостно като благовонен дим. Събра сили и се опита да отпъдя това чувство, но не успя. Господ да й е на помощ — този мъж беше отключил в нея нещо, останало досега недокоснато. Таня разбираше какво значи това — той я беше накарал да предвкуси за пръв път през живота си прелестите на сладострастието. Да се люби с него? Сега? Божичко, той наистина беше същински дявол!
— Охо! — възкликна той. — Не беше я изпускал нито за миг от очи. — Както виждам, в момента за това изобщо не може да става дума, нали?
— Нито сега, нито когато и да било — увери го тя рязко.
Ядните пламъчета лумнаха отново във виненозлатистите му очи — доказателство, че думите й бяха засегнали нерв.
— Лъжете се, госпожице. Преди да е свършило пътуването ни, аз ще ви притежавам. Каквото и да ми струва това.
Този човек очевидно упорито не желаеше да изостави ролята си в цялото това смешно представление. Налагаше се да му напомни, че не вярва в техните измишльотини.