— Млъкни!
10
Таня се питаше дали не беше прекалила с дългия списък от съмнения и изисквания. Господарското му „млъкни!“ беше повече от обикновен изблик на нетърпение. Боеше се, че пак е улучила болно място, този път неволно. Не беше блестяща идеята да го прави още докато лежи едва ли не под него.
Оказа се, че поне този път страховете й са били напразни. Не знаеше защо, но сега гласът му зазвуча много по-различно. С последен продължителен поглед на искрящите си очи той я остави и изхвърча през вратата.
Беше й необходимо малко време, за да осъзнае щастието си — той излезе толкова бързо, че след като я пусна, изобщо не я погледна в лицето. Тя веднага се обърна към стената — да не би да промени решението си и да се върне. Преди да изчезне, беше успял все пак да издаде категорична заповед:
— Решавайте веднага какво ще вземете със себе си и си стегнете багажа. В тази къща повече няма да се върнете. — С тези думи беше тръшнал вратата зад себе си.
Какво си въобразяваше този нагъл дявол? Но за момента Таня нямаше време да се ядосва на категоричната му заповед, нито да се замисля как да се отскубне веднъж завинаги от този мъж. Сега първата й грижа беше лицето. Нямаше нищо по-важно от това да оправи грима си от щетите, нанесени от яката му хватка. За щастие, достатъчни й бяха една-две минути, за да възстанови всичко.
Тя скочи от леглото и отиде до тоалетката, която си беше сковала преди години от вехти сандъци. Там криеше кутията с разноцветните кремове и пудри и скъпоценното късче огледало, което беше намерила един ден в боклука на съседите. Онова, което видя в облегнатото на стената огледало, надминаваше и най-лошите й опасения. Но пришпореното и любопитство надви дори на инстинкта за самосъхранение. Таня се обърна, вдигна полата и хвърли поглед през рамо — усети как гореща вълна на срам заля за кой ли път този ден лицето й с алена червенина. Боже справедливи! Значи такава я беше видял? Прониза я срам, примесен с още някакво чувство, което в наивността си не можеше да назове.
Таня би трябвало да знае всичко за съвкуплението, защото беше израснала в кръчма, където мъжете не слагаха юзди нито на езика си, нито на темите, които ги занимаваха. Един или два пъти дори беше виждала такова нещо. Беше виждала някои много нахакани момичета, работили в „Харема“, силно притиснати към някой клиент. Правеха го на най-невероятни места, навсякъде, където Добс не би могъл да ги види. Едно от тях се беше заловило да я просвещава, беше се опитало да й опише изживяванията на страстта. Това помогна на Таня да разбере какво беше изпитала, когато Стефан й предложи да се любят — беше някаква невероятна смесица от непознати усещания. От момичето беше чула, че се появява някакво „трептене, дълбоко в тялото, някъде в средата“, а тя се беше усетила потопена в поток мъчителна сладост, избликващ някъде много по-дълбоко от „средата“, усещаше го дори сега, когато си спомняше начина, по който тъмнокосият дявол я беше гледал и докосвал…
Както Стефан преди малко, така и Таня сега забрави какво всъщност търсеше. Но щом зърна малкия полумесец под сладостно закръглената половинка на задничето си, реагира по съвсем различен начин. Отново я заля вълна от срам, само при мисълта, че мъжът, надничал през прозореца, е видял много повече от задника й. Но кой от тях ли е бил? Стефан? Усети как тази възможност сякаш посмекчи срама, но пък й възвърна яростта.
Идиотко такава! Наистина ли се радваш, че той е могъл да види…
— Какво, по дяволите, означава всичко това? — развика се Стефан, още преди да е затръшнал вратата — закъсняло предупреждение, че дяволът със златистите очи отново е тук.
Таня веднага смъкна полата, но й трябваше много повече време, за да се обърне и погледне към Стефан. Бог да и е на помощ, този път й идеше в Земята да потъне. Унижението да бъде сварена как разглежда собствения си задник, беше непоносимо. След всичко, което й се случи днес, този път чашата преля. Но когато го погледна, не срещна очите му. Беше се втренчил в протегнатите си напред ръце, сякаш му, бяха поникнали изведнъж повече пръсти, отколкото трябваше да има. За жена, която тъкмо се канеше да се гримира, не беше трудно да се досети какво означава неговият въпрос. Не го интересуваше — както си беше помислила — неморалното й държане, а сивият прах по дългите му пръсти.
Тя бързо реши, че ако беше открил тайната й, Стефан щеше да гледа нея, а не пръстите си. Затова пак му обърна гръб и се опита, колкото може по-незабелязано, да възстанови щетите, които беше нанесъл на нейния грим. Не се решаваше да се наведе достатъчно, за да се види в огледалото и да се увери, че е махнала бледите отпечатъци от пръстите му по кожата си. Боеше се, че така би привлякла вниманието му върху лицето си и би отговорила на неговия въпрос. А тя ще хранеше плаха надежда, че в края на краищата Стефан ще го забрави. За да отвлече вниманието му, каза сърдито: