Таня не се съмняваше нито за миг, че мъжът ще изпълни съвсем точно заканите си. Беше й доказал вече колко лесно подчинява волята й на своята сила.
Значи, трябваше да е сигурна, че няма да му даде нова възможност да го стори.
Таня се разбърза. Най-напред си прибра ножа, после надникна през прозореца, за да е сигурна, че навън не е настъпила, та макар и по чудо, някаква промяна. Не, всичко си беше както обикновено. Беше много високо, за да скочи, не можеше и да досегне с ръка дървото, дори ако се качи на перваза и скочи от там.
Докато прекосяваше бавно стаята, отправи към небето кратка молитва: дано Стефан не я чака на отсрещната страна. Надолу водеше само една стълба, но от другата страна на коридора, точно до стаята на Добс, имаше още едно помещение. И двете стаи гледаха към улицата, а прозорците бяха само няколко стъпки над навеса. Покривът на този навес й беше добре познат, защото неведнъж беше сменяла дървените плочки, с които беше покрит. Щеше да е лесно, много лесно да скочи от покрива върху земята. След което щеше чисто и просто да изчезне, докато четиримата дяволи се уморят да чакат и отидат да уловят в мрежата си друго нещастно девойче.
Като дете често бягаше за няколко дена, веднъж я нямаше дори цяла седмица, прогонена от предчувствие за бастуна на Добс. Всеки път се връщаше у дома, а боят, който изяждаше, биваше всякога по-страшен от избегнатия. Връщаше се не защото не можеше да се оправи в джунглата на града, а защото се усещаше ужасно самотна. Но този път нямаше да отсъства дълго, не повече от няколко часа. Дори да се наложи да се крие няколко дена, беше вече голяма и сигурна, че самотата няма да я мъчи толкова силно.
За кратък миг се поколеба дали да не сподели с Добс проблемите си, но веднага отхвърли тази възможност. Дори да искаше да й помогне, какво ли можеше в сегашното си състояние? Освен това по-вероятно беше да вземе страната на презморските хитреци, а не нейната. Ако му дадат пари. А тя вече знаеше колко лесно ги пилее Стефан.
С ножа в ръка Таня долепи ухо до вратата. Не чу нищо. Според нея, оставаха й още две минути, за да се омете. Дали беше слязъл долу да я чака?
Опита се да открехне внимателно и съвсем мъничко вратата, за да реши дали нейният прозорец не е все пак най-доброто решение. Но проклетите панти изскърцаха и не й оставиха друг избор, освен да отвори вратата отведнъж. Ако Стефан се окажеше зад вратата, можеше да използува поне изненадата му.
Стефан го нямаше. И все пак не й провървя — коридорът не беше празен. Сега до вратата й стоеше мъжът, който се бе представил като Лазар Димитряев. Стоеше с гръб към нея и това беше първата щастлива случайност в цялата весела история. Побърза да я използва и опря ножа в тялото му, преди той да успее да се обърне.
— Ако мръднете само на сантиметър, господине, ще изцапаме пода с кървави петна и аз ще се разсърдя, защото ще трябва после да го мия.
— В такъв случай, принцесо — заяви той любезно — поставям се изцяло на ваше разположение.
Таня се сви. Беше изрекла заплахата си шепнешком, а неговият отговор прозвуча като бойна тръба, по чийто зов на хоризонта се появява кавалерия, или някой тъмнокос дявол.
— Както разбирам, не се смятате за незаменим? — попита тя и леко натисна ножа.
Той разбра намека й, по-точно и двата. Но в гласа му не прозвуча особена тревога, въпреки че около дупката, пробита от ножа в дрехата му, се беше образувало кървавочервено кръгче.
— Какво по-точно искате да постигнете? — беше единственият му въпрос.
— Напускам къщата.
— Значи, имате намерение да ме вземете със себе си?
— За не по-дълго, отколкото се налага — успокои го тя. — А сега се обърнете бавничко заедно с мен и стойте с гръб към мене.
— Нашият крал ще бъде недоволен…
— Вашият крал ме интересува колкото ланският сняг — процеди тя през зъби. — Но с онзи тъмнокос дявол, със Стефан, не желая да си имам повече работа. Никога! — изръмжа тя.
— Сигурен съм, че в този миг чувствата на Стефан не са по-различни от вашите — отвърна й мъжът и избухна в гръмогласен смях. Таня се скова от ужас — можеха да го чуят.
— Безкрайно щастлива съм да го разбера — каза я. — А сега тръгвайте!