— Тя е принцеса от кралско потекло! — напомни той на Стефан.
Значи комедията щеше да продължи. Принцесата от кралско потекло беше готова да се изсмее подигравателно, но поредната забележка на Стефан препълни чашата:
— Когато заприлича на принцеса, няма да възразявам да бъде почитана като такава.
Таня понечи да се обърне към Лазар и Серж, движение, което в желязната й клетка изискваше употреба на сила.
— Нима сте готови да му позволите да ме засипва с обиди защото го е яд на мене? — възкликна тя.
Серж избягна погледа й. Поставен в неловко положение, Лазар й отвърна намусено:
— Мисля, че ви обяснихме, Татяна, кому трябва да се подчинявате. Само той може да реши дали ще бъдете транспортирана. Но ако го замолите много мило…
Лазар не се доизказа и тя можеше да разбира намека му както си ще. Мило ли? По дяволите, нямаше изгледи тя да бъде някога мила с този дявол зад гърба й, който веднага я обърна към себе си, за да не моли с поглед, или с призоваващи за съчувствие гримаси, приятелите му за помощ. Боже господи, като че ли беше способна да го направи!… Впрочем, защо не, защо да не опита? Как иначе ще му се изплъзне? Сигурно не като се остави да я натъпчат в дървен сандък, изваден навярно от собствения й килер. Нито един не беше достатъчно голям, за да й предложи поне минимални удобства.
Тя отметна глава и най-сетне можа да погледне към Стефан. А той сякаш само това беше чакал, защото веднага срещна очите й и сърцето й за миг спря да бие. Погледът му се плъзгаше бавно по лицето й и не оставяше съмнение по въпроса за какво мисли в момента. За това, че тенът й е сив, а би трябвало да има цвета на мляко с мед.
— Изненадвате ме, принцесо — подхвана той съвсем необичаен за него, непринуден тон. — Бях твърдо убеден, че ще положите всички усилия, да не става нужно повторно да ви запретвам полата.
Да я запретне? Господи, не беше и помисляла, че може да изпълни заканата си „да й сгрее задника“ и то без да остави полата й на мира, та поне да посмекчи ударите. Изведнъж се оказа, че обещаният бой е реална опасност, нещо, което тя трябваше на всяка цена да предотврати.
— Веднага ще се измия — предложи му тя тихичко мир.
Беше й невероятно трудно да изяви покорство, но не виждаше друга възможност.
— Сега вече няма време.
Значи не й оставаше изход?
— Но аз не съм дете, което… което… — Не можеше дори да го изрече, а шумът от провлачени стъпки зад гърба й подсказа, че разговорът е бил пред свидетели, че са го чули…
Заради този мъж се беше изчервявала днес безброй пъти, по-често, отколкото през целия си живот и макар да мразеше от дън душа главния виновник за всичко, не можа да измисли нищо по-добро от това да зарови глава на гърдите му, благодарна, че бяха толкова широки.
— Ще ви кажа нещо, принцесо — чу тя гласа му. — Вие сте невероятно твърдоглава жена. — Странно, в гласа му звучеше сякаш въздишка, а не гняв и това събуди в нея слаба надежда.
— Да не очаквате от мен да съдействам за собственото си отвличане? — измърмори тя гневно в ризата му.
— Очакваме от вас да сдържите думата, дадена от вашия баща, че ще се омъжите за краля. Очакваме също, че ще престанете да се съпротивлявате на нещо, което не можете да промените.
— Да не се съпротивлявам, след като вие не проявявате капка честност? — отметна тя ядосано глава. — Неспособни сте да измислите прилична лъжа, за да ме накарате да ви последвам. Сервирате ми една толкова неправдоподобна история, че…
— Че може да бъде само истина.
— Единствената истина е, че не желая да тръгна с вас — сопна се тя.
Изразът на лицето му издаваше скептицизъм.
— Искате да ви повярваме, че предпочитате слугинския си живот, затъпяващата кръчмарска работа? Така ли? Живот, изпълнен със сладострастни видения на сцената и в спалнята, може би?
Таня си пое рязко въздух, после се оттласна с крака, за да усети поне бедрото му, реакцията й на обидите. Ръцете му я притиснаха още по-силно, но тя го възприе по-скоро като рефлекс, отколкото като наказателно действие. Не й отплати с нищо друго за причинената болка. Затова и тя отговори на въпроса му със спокойствие, което не се връзваше с яростта, с която го беше настъпила.
— Бих предпочела все пак да не ми се нарежда какво да върша и какво не. Целият ми живот отиде, за да постигна сегашното си положение. Вече не дължа обяснения никому, освен на себе си. А вие ми цъфвате със смешната си приказка и със заплахите си, с обидите си и с арогантната си увереност, че можете да разполагате с живота ми. Е да, само че не можете. Нямате право. Никой няма това право и никой никога няма да го има.
— За жалост нямаме време да поговорим за примамливото съществуване, към което се стремите. Впрочем, на такова могат да се радват малцина от нас. Що се отнася до правото да разполагаме с живота ви, то произтича от факта, че сте родена в Кардиния, а всеки кардинец е поданик на царуващия монарх и е длъжен да се подчинява на върховната му воля.