— Само като си помисля, че бях почнал да се питам дали не греша, дали пък не сте, по чудо, все още девствена — каза той. — Глупаво от моя страна, нали?
— И все пак не сте напълно сигурен, надявам се?
Стефан само се засмя. Беше самодоволно изсмиване, по-красноречиво от всякакви думи.
Ти как си мислиш — това означаваше смехът му. Таня си спомни веднага и за обещанието, че ще я накара да сподели леглото му още преди пътуването им да е свършило. Но защо и четиримата бяха толкова сигурни, че е курва? За малко да го попита, но реши, че в момента не е в състояние да понесе повече обиди. Не й оставаше време, ако тълкуваше вярно припряното нетърпение в погледа му.
Не беше сгрешила, защото той я хвана за ръката и я дръпна към стълбата.
— Ела с мене, Таня…
— Момент! — прекъсна го тя рязко. — А багажът ми?
Той дори не се озърна и продължи да я дърпа:
— Надявам се, че от тук нататък ще правите каквото ви кажат и то когато ви го кажат.
С други думи беше загубила и последния шанс да вземе поне някоя и друга дреха. Искаше да се закове на място и да протестира с крясъци против такова отношение, но изведнъж проумя, че най-добре ще е да остави тук всичките си вещи, за да ги намери, когато се върне. Беше за предпочитане пред риска да остави нещата си при тези дяволи, щом й се отдаде възможност да се отърве от тяхната компания. Разбираше също, че Стефан иска и по този изтънчен начин да й отмъсти. Е хубаво, нека си вярва, че е успял.
Възникваше обаче още нещо, за което трябваше да се погрижи. Нямаше да е никак зле да получи помощ в усилията си да се отърве от тези мъже. Да й помогне можеше само Добс, като изпрати човек по следите й, но той нямаше дори да знае, че е изчезнала. Изглежда, не беше чул гюрултията пред неговата врата, нито беше забелязал, че нещо не е на ред, защото имаше навика след закуската да заспива. Спеше като убит до късно след обяд, когато отваряха „Харема“. Да беше чул нещо, гласът му щеше да гърми из цялата къща, докато не разбере какво е станало.
— Трябва да ми позволите да кажа поне довиждане на Добс — настоя Таня и този път наистина не помръдна от мястото си.
Въпреки всичките й усилия Стефан не я пусна, а продължи да я влачи подире си.
— Необходимо ли е? — попита той. — Добс изсипа куп лъжи за вас, въпреки че не знаеше защо ви търсим. Този мъж не ви е приятел.
— Зная, но ми е все пак нещо като роднина и почти единственият, когото съм имала.
— Вече не е.
Каза го така непринудено, прозвуча така истински, че Таня се обърка за миг. Бог да й е на помощ, беше наистина превъзходен лъжец. Но тя не се остави да бъде заблудена.
— Ако догадката ми е вярна — каза тя присмехулно, — искате да ме убедите, че вие сте мой роднина?
Беше я довлякъл до средата на стълбата и пак не погледна към нея, докато й отговаряше:
— Имаме общи предци. Пет поколения преди нас. За да бъда по-точен — вие сте ми шеста братовчедка.
— Вярвам го точно толкова, колкото и на всичките приказки. Боите се само да не кажа на Добс, че изчезвам.
— Да, мисля, че той би се опитал да ви спре. Добре ви използува, нали? Робиня, която не му струва пукната пара. Много удобно за него.
И тя си беше мислила същото, откакто порасна достатъчно, за да разбере, че Добс няма никакво право да изисква от нея толкова много. Сега му беше икономка, слугиня, готвачка, перачка, болногледачка, а в кръчмата и счетоводителка, деловодителка, домакиня, келнерка, понякога дори барманка или танцьорка, според Стефан и приятелите му в свободното време дори проститутка. Та кога — питаше се — беше имала поне миг свободен? И все пак, за цял живот робски труд Щеше да я възнагради собствеността върху „Харема“.
Ако тези мъже наложат волята си, ще загуби кръчмата, а заедно с нея и свободата си. Това в никакъв случай нямаше да допусне.
Бяха в средата на кръчмата, когато Стефан изведнъж спря. Разбра, може би, че неговата комедия изисква смяна на тактиката.
— Ако наистина имате приятели и те живеят наблизо — предложи той — можем да пожертваме една-две минути, за да се сбогувате с тях.
Приятели? Единствените й приятелки бяха няколко барманки, но и с тях отношенията се промениха, откакто тя командваше тук. Пък и Стефан едва ли имаше предвид такива приятелства, защото с момичетата Таня никога не се беше чувствала истински близка.
— Нямам никого — каза тя и този отговор внезапно я натъжи. Досега не се беше замисляла над тази празнина в живота си.
— Поне някой любовник, на когото държите особено много? — настояваше Стефан.
В миг тъгата отстъпи място на нова ярост:
— О, те са толкова много! Ще ми дадете ли цял ден на разположение, за да успея да ги обиколя?