— Изчезвай, Макс, изчезвай, преди да съм забравил, че си ми бил като втори баща.
Макс се закова на място, не заради очевидно сериозното предупреждение, а защото не му остана дъх и защото в яда си новият крал беше подминал коридора, в който бяха стаите му. Сега тичаше по задънен коридор и мина време, докато принцът се опомни и се върна. Макс спечели няколко минути, за да потърси аргументи, с които да накара младия мъж да се примири с неизбежното и да се държи с повече кралско достойнство.
Преди принцът да впери в него мрачен поглед, успя да каже:
— Ще ви поуспокои ли обстоятелството, че принцесата е възпитана в страна толкова различна от нашата и представите й за живота може да са много различни от нашите. Впрочем, кой знае, отгледала я е баронеса Томилова, а тя беше на времето най-близката приятелка на вашата майка. Не се съмнявам, че детето е било внимателно подготвяно за предназначението си. Баронесата й е внушавала да обича родината си и съпруга, който й е определен. На времето за нейното възпитание отделихме цяло състояние и тя положително е расла сред подобаващ на една принцеса разкош…
— Не се съмнявам нито за миг, че е ужасно глезена.
— Навярно — усмихна се Макс. — Но хубостта й ще ви възнагради за това. Навярно не помните нейните родители, тогава още не живеехте в двореца. Бяха приказно красива двойка. Кралицата беше прочута с хубостта си австрийка. Можеше да избира между всички европейски принцове, но тя предпочете Яначек, нашия крал. Дъщерята, родена от този брак, трябва да е днес приказно красива девойка.
Радостното съобщение не оказа желаното въздействие. Напротив, принцът сякаш още повече се ядоса, ако това беше възможно. Той профуча с яростно ръмжене покрай Макс.
— Изобщо не ми пука за хубостта й, ще мразя лицето й, ще я мразя цялата, ще ме изпълва с отвращение всеки път, когато се осмели да ме заговори.
Очите на Макс се присвиха от болка, когато най-сетне разбра. Боже милостиви, за това и не помисли.
Алиция се потопи, изненадана, във ваната, когато принцът нахлу в апартамента й. Достатъчен й беше един поглед, за да разбере причината за бурната му поява. Въздъхна незабелязано и освободи двете си прислужнички, които се оттеглиха предоволни. Не можеше да им се сърди, че толкова се зарадваха. Когато видя за пръв път този мъж разгневен и тя се вцепени от ужас. Този огнен блясък в очите! Под този поглед богобоязлив човек трудно можеше да се въздържи от желанието да се прекръсти. Дяволски очи — така бе чувала да мърморят. Но повече от очите му плашеше хората неговият ранг. Всички знаеха, че речеше ли да убие някого, нямаше нищо да му се случи. Знаеше го и той.
Когато го видя за пръв път разгневен, причината беше някакво глупаво скарване с приятеля му Лазар Димитряев, вече не помнеше за какво. Тогава реши, че тя е причината за яростните му погледи. Беше преди близо година, скоро след като му бе станала любовница и тогава още не го познаваше толкова добре, колкото сега.
Тогава си помисли, че ще я убие — така се нахвърли върху нея. Без да я погледне дори, я завлече в съседната стая и я хвърли върху леглото. Оказа се, че по този начин овладява болезнената си раздразнителност. Посягаше към средството, което техните отношения му предлагаха.
Не би казала, че тогава се зарадва, защото се окова от страх и прояви фригидност. Добре, че беше достатъчно опитна и бързо се справи със шока. Причина за последвалите сълзи беше облекчението, че не й е сторил нищо по-лошо. Но той реши, че й е причинил болка, а тя хитро си премълча. Знаеше, че разкаянието му й носи злато. Той наистина я обсипа с приказни подаръци, за да я възнагради за нейните страдания.
Не, вече не се боеше от него, дори когато нахълтваше така, сякаш беше готов да удуши първия, който му се изпречи на пътя. Алиция даже се изправи във ваната, за да я огледа от глава до пети. Така идеше да разпали още повече страстното желание, което го обземаше, превръщайки гнева в по-понятно за нея чувство. Лукавството й беше възнаградено. Той се приближи, вдигна я безмълвно на ръце и я занесе, гола и мокра, до леглото.
Алиция се смееше зад гърба му. Тя не беше глупава. Вече си мислеше за чудесното колие от сапфири, за което му напомняше от месеци. Сега щеше най-сетне да го получи. Трябваше само да пролее няколко сълзи, когато я остави на мира. За жена като нея не беше никак трудно.
2
НАТЧЕЗ, МИСИСИПИ
— Таня, повлекано проклета, къде ми е закуската?
Момичето, което вървеше с тежката табла по тесния коридор, се стресна от крясъка и уплашено спря. Уилбърт Добс имаше глас, от който човек можеше да се вкамени, нещо добре известно преди всичко на съседите, до които крясъците му достигаха през отворения прозорец. Някои съседи се хилеха злобно, когато срещаха Таня на улицата. Още по-лошо ставаше, когато почваха да имитират гласа на Добс. От такива хора не можеше да очаква разбиране или съчувствие, задето я ругаят от сутрин до вечер. След толкова години непрекъснати унижения, тя сякаш бе престанала да се срамува, претръпнала беше.