— Дългът стои по-високо от желанието, принцесо — отговори простичко той. — Още нещо, което ще ви се наложи да усвоите.
— За нищо на света.
Той пак сви рамене и даде знак на Саша да напусне помещението. И той тръгна към вратата, но преди да излезе, спря на прага и изгледа Таня със злобен къс смях.
— Любовницата на Стефан обича да разказва наляво и надясно по кой начин си изкарва той на нея гнева, независимо от това дали го е заслужила, или не. Ако трябва да й се вярва, после едва събира душа. Предполагам, че няма дълго да чакате…
Каква сатанинска злоба — да я остави сама след всичко, което се случи. Но защо ли се чуди — през живота си не беше срещала по-достоен за омраза човек от Васили. Кой знае защо, но й беше по-отвратителен и от Добс, а това не беше малко. Добс поне само я набиваше и се залавяше за работа, без да мисли повече за нея и за боя, който й беше хвърлил. А Васили не изпускаше случай да забие отровни тръни в тялото й. На всичкото отгоре четиримата очакваха тя да е във възторг от перспективата да се омъжи за това магаре, за този лицемер. Трябваше да й кажат, че Лазар е кралят, или Стефан. Стефан…
Значи, той има любовница? Каква ли е жената, която се оставя да бъде любена, от този капризен, тъмнокос дявол? — запита се тя. Но и ти за малко не му позволи, малката. Целувката му така ти замая главата, че забрави всичко и всички. Преди да си дадеш сметка, вече се беше случило.
Тази мисъл я накара да се изчерви. Единственото й утешение беше, че сега поне нямаше кой да види пламвалите й бузи.
14
„Лорелай“ беше един от големите параходи по Мисисипи, с две палуби и широка трапезария, отделна билярдна, малка библиотека и добре обзаведени кабини. Тази, в която Васили довлече Таня, беше средна по големина, а много по-просторна от спалнята й в къщи. И несравнимо по-уютна.
Леглото беше покрито с одеяло на цветя, покривката на масата беше дантелена. На масата беше сложена чудесна лампа от пъстро стъкло. Когато влязоха, тя беше вече запалена, защото кабината беше без илюминатори. Подът беше застлан с дебел ориенталски килим. В ъгъла имаше леген, бял с изрисувани златни листа, до него кана от най-фин порцелан. Под нея, грижливо сгънати, бели фланелени пешкири с монограма „Л“ — „Лорелай“.
На една от стените имаше поличка — да си нареди човек личните вещи. До отсрещната стена видя, един върху друг, два куфара. За пътника ли бяха, или принадлежаха на някой от мъжете? В кабината имаше и един фотьойл. Ако го сложи до масичката с лампата, ще й е много приятно да седи в него и да си чете. Откакто Айрис я научи да чете, не помнеше да е имала време за такъв лукс. Четеше само счетоводната си книга и сметките, които плащаше.
Вратата беше от масивно дърво, разбира се, заключена. Това беше първото, което установи, преди да огледа кабината. За миг изпита желание да заблъска с юмруци вратата, но само би извикала по-бързо Стефан. И тя се отказа.
Седна в креслото и осъзна, че всичките й лоши предчувствия се сбъдват едно след друго. Въпреки всичко, не беше изгубила напълно кураж. Добре де, и вторият й опит за бягство се беше провалил, както първият. Ако се опиташе отново, Стефан така щеше да я бие, че после да не може да събере душа. Хубаво де, ще го почака да си изкара яда и пак ще се опита да бяга. Този път проклетият принцип на Васили „Дългът стои по-високо от желанието“ беше провалил плана й, но следващия път няма да се осланя на никакви предвиждания кой от мъжете как ще реагира. Беше сбъркала и в предположението си, че ще се откажат да я преследват, от страх да не пропуснат кораба. Бяха вложили толкова време и усилия в нейното отвличане, че сигурно бяха готови и на нови неприятности.
Таня още не можеше да проумее, защо бяха избрали именно нея. Може би някой собственик на бордей им беше поръчал да му намерят екзотична танцьорка. Това обясняваше защо не се отказаха, когато не повярва на фантастичната им история, или когато почна да им създава трудности.
И все пак, толкова ядове и пари заради едно момиче? Да не би в други кабини също да са заключени девойки? Момичета, тръгнали доброволно, повярвали в смехотворната история?
Но това би могла да разбере, чак когато параходът пристигне, а не можеше да отлага дотогава бягството си. Колкото повече се отдалечеше от Натчез, толкова по-трудно щеше да се върне.
Изкарвал й душата, значи? — размишляваше Таня.
Получи недвусмислено предупреждение, преди бурята да я връхлети. — „Не сега, Саша“ — чу го да казва, преди вратата да се отвори и отново да се затвори зад Стефан.