— Махайте се! — заповяда Стефан. — Изчезвайте, преди да…
Не стана нужда да й повтаря, беше благодарна, че не се доизказа, защото предпочиташе да не знае какво би последвало. Но съвсем не беше лесно да се махне. Той продължаваше да я притиска с тялото си, изобщо не помръдваше. Успя все пак да се измъкне. Най-много я затрудни мократа пола, която с много усилия издърпа. Щом платът се поддаде, тя се отърколи до края на леглото, но очевидно със секунда закъснение.
— А-а, не! — чу Таня гласа му зад себе си, а ръката му хвана полата й, преди тя да успее да я стисне между краката. — Трябва да си получите поне онова, което заслужихте — каза той.
Заканата беше недвусмислена. Поне за момента се беше отказал да я обладае насила. Но не беше забравил за отдавна обещаното наказание. В този миг Таня съжали, че Стефан се овладя.
Реши да не моли за милост. Добс никога не се трогваше от молби. Но как да се покори без съпротива на подобно наказание? Просто невъзможно. За да избяга от този параход, трябваше да остане здрава и читава, а не да лежи пребита и вързана за това легло.
Докато той да се отърколи до нея, Таня се опита още веднъж да се освободи. Беше стъпила на пода, но не можеше да си прибере полата, защото Стефан я държеше здраво. Опита се да я издърпа от якия му юмрук, но щам го погледна, разбра колко твърдо е решението му и колко е ядосан. Господ да й е на помощ, той можеше да я осакати.
Инстинктивно посегна към кръста си за ножа, но още преди той да предугади намерението й, Таня си спомни, че ножът вече не е там. Но тя имаше още един в кончова на ботуша. Острието не беше толкова дълго и опасно; но все пак по-добро от нищо. Сега единственото й желание беше да държи Стефан на разстояние, докато стане възможно да се разговаря разумно с него. Наведе се, но ръката му вече се протягаше към нея.
Дръпна се и закри неволно лицето си с ръце, да го запази от очаквания удар. Но удар не последва. Вместо това той я притегли в скута си, в поза, която не изискваше по-нататъшни обяснения.
Очите на Таня блеснаха учудено. За Бога, той наистина ли се канеше да й нашари задника? Невероятно!
За това ли трябваше да я е грижа сега? Беше забравила заканата му отново да й запретне полата. А Стефан го направи и то твърде чевръсто. Сега и това нямаше значение, след опасенията, които й внуши Васили. Беше очаквала най-лошото и този пердах изобщо не я плашеше.
Изпита такова облекчение, че би се разсмяла, но си позволи само лека усмивка. При първия удар Таня леко се сви, а после пак се засмя. Устоя на желанието да свие мускули, напротив, отпусна ги, за да смекчи ударите. И се отдаде на приятното занимание да измисля мъчения за Васили — как ще го подложи на бавни изтезания заради безумния страх, който й беше внушил. Задникът й се сгорещи, после изтръпна. Стефан се отнасяше сериозно към задачата си и щеше да спре чак след като си отреагира. Таня беше доволна, че избра този, а не другия начин. Странно наистина, че гневът пробуждаше желанието му да люби. Що за навици за един мъж!
15
Дланта на Стефан пламтеше, той очевидно не си представяше какво изпитва задникът на момичето. Още повече, че то не издаде нито звук. Ако плачеше, правеше го безшумно. Много искаше да не е така, защото просто не понасяше женски плач. Ако я беше чул да плаче, щеше много по-рано да спре…
Устоя на горещото си желание да я прегърне и утеши. Вината не беше негова. Нали я предупреди. Таня трябваше да престане с това свое държане. Трябваше да й стане ясно, че е неин дълг да се върне в Кардиния и не бива да се опитва отново и отново да пренебрегва този дълг.
Признаваше все пак, че методът, който беше избрал, за да й даде урок, беше прекалено суров. Задникът й беше пурпурночервен. Както винаги, гневът го беше заслепил, а съжалението му беше закъсняло и нямаше да намали болката й. На всичкото отгоре, за да не намали въздействието на урока, не можеше да й признае колко му е криво и как се измъчва… Уф, по дяволите!
Стефан се обърна и внимателно я привлече към себе си. Притисна главата й под брадичката си, нежно я прегърна. Тя продължаваше да мълчи, но не го отблъсна. Просто седеше ей така, с наведена глава и скръстени в скута ръце и слушаше утешенията му.
Стефан сподави въздишка. Тази жена го объркваше все повече. Откакто я видя за пръв път, беше предизвикала у него най-противоречиви чувства. Но всеки път едни и същи: удоволствие, срам, гняв, разочарование и желание да я има, от мига, в който знаеше със сигурност коя е. Сега в душата му се бореха смут, разкаяние и нежност.
Никога не беше наранявал съзнателно жена. Какво го беше навело на мисълта, че ще си го позволи тъкмо с нея, а после ще си живее спокойно. Нали знаеше от опит колко силно е чувството за вина, което обзема при вида на най-лекото синьо петънце. А това нежно създание беше причинил много повече. Щеше ли да е много по-зле, ако я беше любил? С това тя поне беше свикнала. Но нали щеше да го направи с единствената цел да усмири гнева си. Пък и в края на краищата, нали трябваше някак да я накаже за това бягство.