Не беше вече и толкова ужасно, колкото в началото, особено откакто болестта направи Добс зависим от нея. При тази мисъл Таня изведнъж се усмихна и лицето й се проясни. Искрици, каквито се появяваха рядко, заблестяха в зелените й очи. Отсега нататък Добс можеше да я заплашва само с ругатни. Беше прикован към леглото и не можеше да я бие. От първия ден на болестта му Таня изгори бастуна, неизменния му спътник през толкова години — вече не помнеше колко бяха.
Щом се сети за бастуна, пак се усмихна. Сега беше по-добре, отколкото се бе надявала и в най-смелите си мечти, но двайсет години мъчения не можеха да се загърбят така лесно.
Внесе най-сетне таблата в стаята му и я стовари на масата до леглото, без да се притеснява от вдигнатия шум.
— Къде, по дяволите, се забави толкова, малката?
— Докараха бирата по-рано.
Той само измърмори нещо, което означаваше, че приема извинението. Истината беше всъщност по-друга. Таня си беше позволила най-сетне да закуси и тя веднъж, преди да му качи таблата.
— Колко бяха парите снощи?
— Още не съм ги броила.
— Искам да видя сметката…
— Първо да се оправя след снощи.
Отговорът го накара да пламне. Но и тя се поизчерви от собствената си смелост. Допреди шест месеца за нищо на света не би си позволила да разговаря така с Добс, знаеха го и двамата. Преди щеше да зареже шетнята и да дотича със закуската, не би си позволила също да го прекъсва посред думата.
— Прощавай — каза тя по стар навик, — но сега освен моята работа, върша и твоята, денят не ми стига. Налага се да наемем още един човек…
— Ами, ами, чудесно се справяш. И без това плащаме на трима. Не мога да отделям повече от печалбата.
Можеше да спори с него на тази тема, но знаеше от опит, че е безполезно. Кръчмата „Харема“ носеше добър доход, но на Таня й беше забранено да харчи нещо за себе си и дори за кръчмата, която прехранваше и двамата. За какво, по дяволите, си пестеше парите? Бяха му чукнали шестдесетте, а щеше и скоро да умре — факт, който нямаше да наскърби нито нея, нито когото и да било.
До десетгодишна възраст Таня беше смятала Добс и жена му за свои родители, а когато разбра, че не е тяхно дете, изпита не мъка, а радост. Кои бяха истинските й родители, тя не знаеше. Единственото, което Айрис Добс можа да й разкаже, беше една тъжна кратка история отпреди двайсет години. Тя взела Таня още като бебе от една жена, която отначало твърдяла, че е нейна майка, но после признала, че не е дори роднина на това дете. Изглежда треската, от която страдала горката жена, й отнела разсъдъка.
Айрис почина преди осем години. Само тя бранеше Таня от Добс и често поемаше ударите, предназначени за момичето. Уби я всъщност един от тези удари. Но Добс лесно се отърва, защото Айрис беше негова жена и хората се задоволиха с обясненията му, повярваха, че е било нещастен случай.
Таня предпочиташе да не мисли за всичко онова, което един мъж можеше да стори безнаказано на жена си. Тогава тя не за пръв път се закле да не допусне мъж да я превърне в своя робиня. Знаеше, че най-сигурният начин да го предотврати, беше просто да не се омъжва. От съжителството с Добс беше научила поне едно — малкото права, които имаше, бяха наистина скъпоценни и за нищо на света нямаше да се откаже от тях. Съжаляваше само, че не беше го проумяла по-рано, не беше разбрала, че може просто да си отиде когато пожелае, без страх, че рано или късно ще я намерят и ще я върнат като избягала робиня. Едно от момичетата в бара й го обясни, когато видя Добс да я налага с бастуна. Момичето попита тогава Таня, защо търпи, ами не избяга.
След време Таня наистина го заплаши, че ще се махне. Беше на осемнайсет и лесно можеше да си намери работа в друга кръчма. Вече знаеше всичко за кръчмарския занаят. Тогава Добс за пръв път я помами с „Харема“. Мъглявото обещание да й остави заведението беше всичко, с което Таня разполагаше преди заболяването му. Но сега тя се възползва от положението и го принуди да направи писмено завещание. Пазеше скъпоценния къс хартия под една дъска на дюшемето в стаята си.
Вече можеше да се разпорежда в кръчмата както си ще. Заведението изцеждаше силиците й, караше я да страда от непрекъснато главоболие, но то беше за нея, или поне скоро щеше да стане, въплъщение на независимостта, спокойствието и безграничната власт. Никога не беше притежавала всичко това, а страстно го желаеше. За да го постигне, трябваше да продължи да се грижи за Добс малкото дни, които му оставаха, но нали го беше правила цял живот.