Нервите й се изопнаха от усилието да не хукне, въпреки че инстинктът й подсказваше именно това. Успя да се придвижи тихо и с бързи крачки. Сега на първо място изплува въпросът: щяха ли да я преследват, да рискуват водата да ги изхвърли без дрехи и пари някъде на брега? Щяха ли да се решат на това само и само, за да я продадат в някой бордей? Отговорът беше отрицателен. Можеха да си потърсят друга. Но, ако наистина е принцеса, отговорът беше положителен. Не, не, не биваше да се хваща в капана им, да вярва в налудничавата им история. Пък и дори да беше истина, само мисълта, че ще трябва да се омъжи за Васили, й стигаше, за да тича с все сили и да им избяга.
Таня напредваше доста бързо, въпреки че си проправяше път през шубраците на гориста местност. Миг по-късно вече съжаляваше, че не отложи бягството за утре по обяд. Беше изключено да намери в този мрак нещо за хапване. Ако не се натъкне на чифлик или друго човешко жилище, та да помоли за храна, ще се наложи да ловува.
Добре, че има нож. Все ще улучи някое зверче, за да утоли поне на първо време глада си. Беше затъкнала ножа дълбоко в ботуша, за да не го изтърве в реката. През доста дългата почивка изля водата от ботушите и върна ножа на мястото му. Използува времето и за да се ослуша внимателно за всеки шум.
Ако наистина е чула глас, той можеше да е долетял и откъм отсрещния бряг. Когато реши в последния миг да плува към брега на Луизиана, взе по този начин още една предпазна мярка. Хрумването можеше да се окаже гениално. Широката река между нея и евентуалните преследвачи я поставяше извън всяка опасност. Но и това беше само предположение и не биваше да му се доверява.
Неприятното беше, че се озова на другия бряг на реката без пари за ферибота до Натчез. Не беше сигурна, дали ще й стигнат силите да преплува още веднъж реката, затова щеше да се опита да продаде скъпата камизола на Стефан и така да си набави пари. Но преди това трябваше да я изпере, защото беше цялата, както и тя самата, в мръсна тиня.
Щом се сети в какво състояние са дрехите й, Таня бързо се спусна обратно към реката. Беше изминала цяла миля, или дори две, тъй че можеше спокойно да се върне към реката. Трябваха й няколко минути, за да изпере дрехите, а после щеше да потърси закътано местенце, където няколко часа да поспи. Преживеният ден беше изчерпал и телесните, и душевните й сили. Не биваше да допуска грешка, защото е капнала и не може да разсъждава разумно.
Откри чудесно място на самия бряг. Две дървета предлагаха идеално скривалище. Едното дърво беше паднало и задържаше силното течение на реката, второто беше приведено до земята, но и двете бяха с гъст листак и можеха да я скрият от нежелани погледи откъм другия бряг. Отначало искаше само да се потопи и внимателно да излезе от водата, за да не се окаже пак цялата в тиня. Но прикритието на двете дървета я наведе на мисълта, че може да отдели повечко време, за да си изпере добре дрехите, а и тя да се изкъпе както трябва. Чувстваше се отвратително, цялото тяло я сърбеше, вече едва издържаше на тази мръсотия.
Впи изпитателен поглед в отсрещния бряг, едва различим като черна ивица. После се обърна към гората зад себе си, потънала в тъмна сянка. Беше съвсем тихо. Таня се залови да пере всичко наред, дори ботушите си. През дългите години у Добс се беше научила да работи дори капнала от умора. След не по-вече от пет минути изля втори път водата от ботушите. Трепереща от студ, но чиста, Таня си пожела да има време, за да остави дрехите добре да изсъхнат, преди да ги облече. Но време нямаше. Макар в малкото й скривалище край брега да беше тъмно като в рог тя беше прекалено свенлива, за да остане гола минута повече от необходимото.
Тъкмо изстискваше последните капки вода от полата, когато чу зад себе си шума на листа и се вцепени. Молеше се да е животно, куче, макар и диво, но ако беше мъж, който ще я види гола, предпочиташе да е Стефан, а не някой непознат, който щеше, може би… Полудя ли? Стефан? По-добре Серж… Не, и той не. Васили. На Васили изобщо не би му направило впечатление, че е гола. Васили не би я пожелал. Боже милостиви, мислите й се объркват. Но гласът над нея беше ясен и така добре познат, студен като речната вода, която се стичаше по косата й.
— Най-напред бялата риза, а сега сиянието на бялото ви тяло. Ако не бях убеден в противното, принцесо, щях да помисля, че желаете да ви намерят.
19
Самата мисъл, че може да иска той да я намери, беше толкова абсурдна, че не заслужаваше да му отговаря. Пък и в този изпълнен с терзания миг едва ли би й хрумнало какво да каже. Знаеше, че Стефан я гледа, а очите му хвърлят искри, сякаш беше застанала между два ярки лъча. Господи, тази ужасна дума „намерена“. Съзрял е отдалече проклетата бяла риза, неговата бяла риза. През ум не и мина, че в тъмното ще се вижда отдалече.