Всички гениални предпазни мерки се оказаха напразни. Заловена… Не, не, за Бога, не преди да я е уловил със собствените си ръце.
Тя се извърна и с все сили замахна рязко с мократа пола, с надеждата, че Стефан е съвсем близко и е сам. Наистина беше до нея. Тежката пола го удари през лицето и го ослепи за секунди. Колкото й беше необходимо, за да префучи край него.
Гневното му ръмжене й внушаваше панически ужас гласът му беше като рева на звяр и я караше да тича с все сили. И да не е бил вече бесен, от гняв, сега чашата на търпението му беше преляла. Тя тичаше без посока през храстите, уплашена и от шума, който вдигаше. Трябваше да увеличи разстоянието между тях, да намери място, където да се скрие.
Болезненият удар на клон и напомни, че носи ботуши и нищо повече. Боже милостиви, какво си въобразява, къде ще избяга гола? Не, сега не можеше да мисли, не с този разярен дявол по петите й. Още не го чуваше съвсем близо, но тя самата вдигаше такъв шум, че едва ли можеше да чуе нещо друго. Особено я плашеше, че не знае къде е той, а трябваше да знае.
Таня направи завой, за да смени посоката, в която тичаше досега. Отпусна се зад една папрат. Сложи ръка пред устата си, за да не чуе той ускореното й дишане. В същия миг чу тежките стъпки на Стефан и го видя как се отпуска на колене до нея. Скова я смъртен страх.
Нададе отчаян вик и извика още веднъж, преди тежестта му да я притисне към блатистата почва. Ръката под нейния тил вдигна главата й, а след миг устните му се впиха в нейните, докато в мозъка й тревожни камбани предизвестяваха буря. Боже господи! Нямаше ли за този мъж друг начин да укротява гнева си? Таня се противеше с цялото си тяло, но единствената последица беше, че позата му стана още по-опасна за нея. Вече я нямаше и полата, да му попречи, тъй че бедрата му можеха да се настанят безпрепятствено между нейните. Ако той не беше с всичките си дрехи…
Сега и това нямаше значение и набъбналият му член се притисна в най-интимната част от тялото й. Онова, което усети, опустоши не само тялото, но и съзнанието й, защото дълбоко в нея нещо се събуди за живот, надигна в кръвта й кръжащи вихри и тя вече не знаеше дали иска да ги усмири, или да им се отдаде… Господ да й е на помощ, наистина не знаеше какво предпочита. През живота си не беше изпитвала толкова странно чувство, изнуряващо, палещо, но и възбуждащо. Забрави за миг съпротивата си и се отпусна, за да проумее по-спокойно това чувство, но страстната му целувка я покори окончателно.
Никога не беше се опитвала да отрича, че неговите целувки й харесват, въпреки че я докарват до отчаяние. И сега не беше по-различно. Трябваше да събере всичките си сили, за да потисне непреодолимото желание да го прегърне и да отговори на целувката му. Още ли беше ядосан? Не беше съвсем сигурна. Пък и не я интересуваше, ако това щеше да е наказанието му.
Изведнъж забрави тази мисъл и всяка друга също, защото ръката на Стефан се озова между двама им и бавно заопипва меките й гърди. Преизпълниха я нови усещания, гъдел и лека болка в зърната я накараха да потръпне. Но ръката му вече се плъзгаше надолу по корема й, натам, където се беше притиснал така силно към нея. След миг пръстите му бяха там, вече проникваха в нея и тя се опита да го помоли да престане, но устните му не се откъсваха от нейните нито за секунда. А после и тя вече не искаше той да престане.
Тя отново се изпъна цялата под него спонтанна реакция на онова, което я караше да изпитва, на обзелото я диво чувствено опиянение. И всичко това само защото е разгневен? Занапред този мъж можеше да я наказва с гнева си когато си пожелае…
И двамата го чуха едновременно: някой го викаше по име. Някъде отдалече и гласът беше непознат за нея, но не и за Стефан. Той вдигна глава. Значи, още веднъж беше спасена, този път против желанието си. Не можеше да разгадае израза на лицето му, не можеше да разбере, усмирил ли е гнева си, или той продължава да гори в него, може би само леко приглушен, а това беше, според нея, най-лошото. В гнева си той изпитваше желание да я люби, а като му попреминеше, залавяше се да й насинява задника. Не искаше да я наказват още веднъж като малко дете. Не, стига. Но знаеше ли какво я очаква сега? В тъмното не виждаше очите му, за да разбере дали пак се е появил издайническият блясък.
— Ако изложите още веднъж живота си на опасност, както с този скок от „Лорелай“, ще намеря тояга — обеща й той. — Изглежда, нищо друго няма да ви направи впечатление — продължи Стефан тихо, но постепенно гласът му се извиси и не и остави съмнения за силата на неговия гняв. — Представяте ли си, какво изживях, докато ви търсех в реката? Цели десет минути плувах насам — натам, защото реших, че проклетото колело ви е премазало. Обезумях от страх, защото в тъмното не се виждаше нищо. Докато не зърнах белоснежните ви ръце, които ви отнасяха бавно, но сигурно и без усилия към брега.