Небеса! Откакто не я искаше вече само за себе си, беше станал наистина отвратителен. Таня не знаеше дали да заплаче след забележката му, или да му залепи шамар? Но тя беше забравила да плаче…
В горската тишина плесницата прозвуча оглушително. Таня прехапа устни, за да не разтърси ръката си, пламнала от удара. Бузата на Стефан пребеля, а после стана кървавочервена там, където се бяха отпечатали пръстите й. Белезите сякаш изчезнаха.
Отпечатъкът на дланта й върху бузата му изпълни Таня с такова задоволство, че в момента й беше все едно дали Стефан ще намери тояга и ще я удари. Може да й нашари задника, както беше готов вчера с удоволствие да го направи Васили, ако Стефан не беше го възпрял навреме.
Но Стефан не направи нито едното, нито другото, само докосна с пръст бузата си и вдигна вежди.
— Предполагам, че това беше израз на несъгласието ви с мен — каза той, а тя беше готова да го удари още веднъж. Стефан предугади нейното желание и поклати предупреждаващо глава: — О не, Таня, една плесница може и да съм заслужил, но втора няма да ви се размине току-така. Дръжте се, както подобава на…
— В такъв случай ме оставете на мира, преди да ми е дошло до гуша от злобните ви подигравки.
Тя му обърна гръб, а той премълча. След малко чу стъпките му да се отдалечават и трябваше да се овладее, за да не хукне в противоположната посока. Нямаше смисъл, четиримата щяха да се втурнат подире й. Резултатът можеше да е само един — да си похаби напразно силите.
Мина още известно време, преди Лазар да се приближи към нея. На лицето му беше изписана крайна предпазливост:
— Нелепо е да ви задавам такива въпроси, принцесо, но това може ли да се яде?
Тя хвърли поглед към клончето с гъсти листа. Диви ягоди. Ако не беше толкова гладна, щеше да каже „не“, после да се облегне, доволна, на някое дърво и да ги гледа как се опитват да повърнат вече изяденото. Вместо това дръпна храстчето от ръката му и напъха в устата си няколко сочни ягоди. Реши, че това е достатъчно красноречив отговор. Беше й писнало да се разправя с тези нехранимайковци.
Изведнъж разбра, че не може да преглътне проклетите ягоди. Буца колкото юмрук беше заседнала в гърлото й. Не беше й се случвало от детските години. „Дали няма и да заплача?“ — помисли си Таня.
Не издаде нито звук, но сълзите потекоха издайнически от очите й. Като ги видя, Лазар пребледня като платно, но Таня не обърна внимание нито на това, нито на обстоятелството, че той веднага се отдалечи. Някъде зад гърба й избухна кавга и премина след малко в разгорещен спор. И това не я засягаше. Дали пък няма да се изколят помежду си? Би било все пак лъч на надежда…
Ръцете, които я прегърнаха, бяха безкрайно нежни, а гърдите, към които я притеглиха, създаваха чувство за сигурност. Реши, че е Лазар, но не погледна да се увери, защото в този миг й беше все едно. Силен, неудържим вопъл процепи гората. Тя плачеше! Въпреки гнева, който я изпълваше допреди малко. Какво унижение! На всичкото отгоре не можеше да каже защо плаче — положително не защото този дявол със сатанински очи не може да я понася.
Плачеше така силно, че мина доста време, докато се вслуша в утешителните думи. Но щом ги чу, направо се вцепени и се опита да се изтръгне от прегръдката. Но ръцете я обгърнаха още по-яко. Значи трябваше, дали й харесва, или не, да се остави да я утешава тъкмо той. Само това липсваше, пък и каквото и да й кажеше…
— Съжалявам, Таня, понякога съм същински дявол и с право ме наричат така. Но нали ви предупредих? Случва ми се, ако нещо ме изненада…
— Искате да кажете, разочарова, нали? — прекъсна го тя с горчивина.
— Не, ако ме изненада — настоя той. — Винаги съм се справял зле с изненади.
— Вие реагирате твърде своеобразно на много неща, нали, Стефане?
Не беше умно да подчертава тъкмо това, докато беше в прегръдките му. Но опасността да я целуне възникваше само когато е ядосан, или когато иска да подпечата взаимно споразумение. Сега опасността беше отминала, още повече, че вече знаеше как изглежда тя действителност. Това би трябвало да й донесе облекчение, но, кой знае защо, не го изпита. Той мълча дълго, може би нямаше изобщо да й отговори, но Стефан не се сдържа:
— Оправяте се твърде добре с необичайните ми реакции, нали? — заяде се той.
Тя пак пламна, а сега вече я нямаше сивата пудра да прикрие изчервяването. Пазеха я само широките му гърди.
— Примирието продължи твърде кратко — изрече уморено.
Ръката му я галеше по тила и така я притискаше ще по-силно. Господи, той едновременно я обиждаше и я утешаваше? Този мъж наистина не вършеше нищо по нормален начин.
— Не исках да ви обиждам — прошепна й той нежно на ухото. — Срещал съм жени с огромен опит, които въпреки това се страхуват, когато аз… За невинно момиче е още по-трудно, тъй че имате известно предимство.