Само това ли било? Нищо повече? Ех, поне не е имал намерение да я обижда.
— Някои невинни момичета биха реагирали по същия начин, по който реагирах и аз — отвърна Таня. — Но, както разбирам, мога вече да не се притеснявам.
— Отново ви ядосах — въздъхна той.
Таня забеляза само, че той не отговори на въпроса й.
— А сега можете да ме пуснете, Стефане. Дъждът спря, ако още не сте го забелязали.
Стефан се разсмя и дори повдигна лицето й, за да може тя да се убеди, че продължава да се смее. Това беше неговият начин да каже, че е готов да забрави разменените язвителни думи, готов е да започне всичко отначало. Не знаеше колко мрази да го вижда ухилен. Не знаеше, че като го види да се смее така, пулсът й се ускорява. Таня виждаше устните му, усещаше тялото му, прилепено към нейното. Отново изпита странните тръпки дълбоко в себе си. По дяволите, как можеше да й въздейства, след като се държа допреди секунди толкова отвратително с нея?
Усети го как се овладява, преди да я пусне и за миг й се стори, че е отгатнал чувствата й, но вече не е очарован от откритието си. Отдалечи се, за да не прочете по лицето му, че е била права в предположението си.
— В коя посока решихте да поемете? — попита Таня с възможно най-безразличен тон.
— На юг.
Естествено! Просто трябваше да изберат посока противоположна на тази, която тя би предпочела.
21
Бяха минали близо два часа, откакто поеха на юг, но никой от Танините спътници не бе споменал за ядене. Продължаваха да се занимават с главозамайващата метаморфоза в нейната външност, а, вдигнеше ли очи, виждаше, че поне един от мъжете я зяпа, дори Стефан. Сякаш още не можеха да повярват, че гримът е скривал толкова хубаво момиче. Серж и Лазар изглеждаха безкрайно радостни от промяната. Васили беше непроницаем и все пак цяла сутрин не направи хаплива забележка. Разбираше, че Стефан е разочарован и не можеше да си го обясни — та нали за красива екзотична танцьорка би взел, повече, отколкото за грозна.
Опита се да не мисли, че сега има за тях още по-голяма стойност, защото това означаваше, че ще я пазят още по-добре. Предпочиташе да мисли само за това, че е гладна, а не беше и трудно, защото червата й протестираха шумно. Най-сетне й мина през ума, че тези четирима мъже, въпреки изящното си облекло и изтънчени маниери, нямаха представа как да се преживее в пущинак. Само това липсваше! Да й увиснат на врата.
Таня вече се канеше да им каже, че може да открие нещо за ядене дори тук, но Серж, който беше избързал напред да поразузнае, извика, че е открил нещо. Това „нещо“ се оказа доста голяма къща на плантатор, заобиколена от стопански постройки, осигуряващи пълната независимост на имението. Мъжете имаха късмет, те получиха каквото си пожелаха: топъл, току-що приготвен обяд, припаси за из път и четири яки коня. Можеха да си го позволят — коне и всичко останало имаше в изобилие, а мъжете имаха достатъчно пари. Но Таня разбра, че за нея няма да купят кон. Не можеше да има претенции, пък и беше ясно — отсега няма да я изпускат нито за миг от око, няма да й позволяват да ходи сама даже до тоалетната особено там. Стефан я придружаваше лично до бараката, изпълняваща в имението тази цел. Преди да й отпусне няколко минути самота, влезе вътре, за да се убеди, че няма втори изход. Как ли ще се решава проблемът без барачка наблизо? Може би ще стои до нея и ще я наблюдава? Ще има да чака!
Не се бавиха в плантацията повече от необходимото, защото не знаеха какво може да измисли Таня в присъствието на чужди хора. Сериозно я предупредиха да не върши глупости, без да уточняват евентуалните последици. Ако можеше да се надява, че хората в плантацията ще й помогнат, би пренебрегнала предупреждението, независимо от последиците. Но собственикът беше възрастен мъж, а тежкоболната му жена изобщо не излезе при тях. Останалите бяха роби, те можеха да й помогнат, колкото на самите себе си.
Когато дойде време да тръгват, Таня разбра, че е излишно да пита с кого ще язди един кон. Усещаше на лакътя си ръката на Стефан, която я беше придържала така през цялото време, прекарано в плантацията Той я заведе право при коня, който си беше избрал, вдигна я на седлото, а после яхна и той огромната рижа кобила. Никак не й хареса, че се озова в скута му. Можеше да опре гръб на ръката му и да седи спокойно, но тогава трябваше да го гледа в лицето. Достатъчно опасно беше, че е толкова близо, та докосва с тялото си неговото тяло и усеща топлината му — всеки допир с този мъж сякаш я опарваше и все пак нямаше нищо по-мъчително от това да го гледа. Можеше, разбира се, да затвори очи, или да си изкълчи врата и да гледа само напред. Докато опитваше и двете възможности, не я оставяше увереността, че той я наблюдава, а това само усложняваше нещата. Не издържа дълго и заяви: