— Стефане, предпочитам да седя с лицето напред.
— По мъжки?
— Да.
— Не.
Тя устоя на погледа на златистите му очи и настоя:
— Защо не сте съгласен?
Той срещна погледа и само за миг и отново вперя очи в пътя. Беше стиснал зъби, присвил устни и демонстрираше пълно пренебрежение. Отговори й все пак:
— Не можете с тази пола.
Наистина, в сравнение с полите, под които се навличат по няколко фусти, нейната беше тясна, но не чак толкова.
— Ще се вижда само мъничко от крака ми, почти нищо, нали ботушите скриват поне две трети от прасците.
Възражението й беше логично и погледът му сякаш се посмекчи.
— И малко не бива — каза й въпреки това. — Бъдете така добра, не забравяйте, че сте принцеса. Свиквайте да се държите благоприлично, както подобава на вашия ранг, а не на кръчмарско… на кръчмарско момиче.
Краткото му запъване и подсказа достатъчно ясно, че думата, която за малко не изтърва, е „курва“. По причина, която не можеше да си обясни, отново го беше вбесила и той пак и обсипваше мислено с обидни епитети. Ех, щом трябваше да ги чуе, поне да си ги заслужи.
— Какво ви подразни този път? — попита тя. — Думата крак, или думата прасец? Аз наистина съм кръчмарско момиче, Стефане и едва ли са много ругатните, липсващи в моя речник. Да ви изредя ли няколко, срещу които сигурно бихте възразили? Копеле, да речем?
Погледите им водиха близо минута мълчалив двубой. Сега очите му пламтяха, а нейните изпускаха зелени искри. Но, за нейна изненада, само след малко Стефан й отстъпи по всички линии.
— Седнете както обичате. Оголете крака докъдето пожелаете, малка Таня и произнасяйте каквито думи си искате.
На лицето й се изписа презрение — той започва кавга, а после отстъпва без бой. Но побърза да седне както искаше, преди да е размислил. Щеше да й е много по-спокойно на душата, ако не гледа този дявол в очите. Само така би могла да крои нови планове за бягство…
Докато се навеждаше да дръпне полата си колкото може по-надолу, усети как ръката на Стефан я прегръща през кръста, как той притиска все по-силно бедрата й между своите. Отначало не се уплаши, помисли, че той само проверява има ли опасност тя да падне от коня. Но той не я пусна и когато тя се беше разположила вече уверено в седлото. Миг по-късно ръката му се придвижи нагоре и дланта му легна върху дясната й гърда, притисна я така, че гърбът й да прилепне плътно към неговите гърди. Смехът й заседна в гърлото, когато чу гласа му в ухото си:
— Виж какво, крайно време е да разбереш, че с една жена се държат според това как тя умее да се държи. — Той очевидно нямаше намерение да престане да я обижда.
Таня се изненада, когато проумя, че Стефан й преподава урок, та макар и неприятен. Почувства се толкова унизена, че затвори очи, но само за миг, защото урокът продължи. Пръстите му обгръщаха гърдата, нежно я притискаха, а другата му ръка не преставате да я гали. Беше ясно, че искаше по време на урока Таня да изпита срам, само срам. Но не подозираше, че твърде своеобразната му нежност буди у нея съвсем други чувства.
Опита се да отлепи пръстите му, да отблъсне ръката му. Когато той й го позволи, изрече с горчивина:
— Разбрах ви.
— Не мисля.
Ръката му се върна, загали я по врата, плъзна се пак по гърдите и корема й, после и по крака. Полата беше така силно опъната, че едва усещаше движенията на дланта, но пръстите му успяваха да обгърнат плътно крака й, създавайки впечатление, че полата изобщо я няма, а после бързо изминаваха обратния път.
Таня задърпа ръката му, но тя се връщаше отново и отново към гърдите й. Разбра, че всяка съпротива е напразна.
— Ще се разкрещя — обеща Таня.
— С което ще привлечете заинтригувана публика.
Беше забравила, че не са сами. С кавгата щяха да привлекат вниманието на другите мъже. Ръката му продължаваше да шари.
— Вървете по дяволите — каза Таня. — Добре, ще седна както вие пожелахте.
— Мъдро решение, принцесо.
Не свали ръка от гърдите й, докато тя се обръщаше, за да се озове отново в скута му. Погледна го, безкрайно разочарована и ядосана, че не можа да спечели дори тази незначителна битка.
— Да съм да казвала, че сте изчадие адово Стефане?
— О, да.
— А че сте копеле?
— И това.
— Знаете, че ви презирам.
— Неизбежно беше.
Тя замълча и се загледа в пътя, по който яздеха, твърдо решила повече да не го поглежда. Последната му реплика още звучеше в главата й. Целия следобед се опитваше да разбере: наистина ли беше неизбежно? Тя самата не беше съвсем сигурна. Но откъде идваше неговата увереност?