— Не си правете труда — каза тя с горчивина. После добави: — Всяка вечер, когато ме слагаше да спя, Айрис измисляше по някоя историйка. Но Добс разбра и набързо я отказа от този навик. Не искаше да раста разглезена и с разни измишльотини в главата.
— Затова сте толкова калена и…
— Трезва.
— Бих казал, скептична.
— Също и това.
— И недоверчива?
— Не съм се замисляла, но допускам, че е така — отговори Таня. — А вие?
— Аз съм арогантен — отговори той без колебание. Погледна го право в очите и се засмя.
— Признавате, значи?
— Зная слабостите си, малка Таня.
— А много ли са?
— Не смятате ли и вие така?
— О, не зная. Допускам… Но ми се струва, че постепенно свиквам с някои от тях. С темперамента ви, да речем.
Това пък защо го каза? Нали напомнянето за темперамента му можеше да наведе и двамата на мисълта да се любят, а неговите ръце не бяха вързани. Достатъчно беше да ги протегне към нея. Господи, чудесна мисъл, наистина!
— Лека, нощ, Таня.
Грубият му тон й даде да разбере, че не желае да му се напомня. Таня затвори очи и нечуто въздъхна. Сбогом. Стефане.
23
Колкото и да искаше, Таня не можеше да яхне кон и да поеме право към Натчез. Не яздеше достатъчно добре, за да е сигурна, че ако препуснат подире й, ще може да запази разстоянието. Истината беше, че животното, което избра, я хвърли пет-шест пъти от седлото при опитите й тези два дена да се сприятели с него. Мъчителният път до в къщи щеше да трае поне пет дена и, ако не беше толкова загрижена за „Харема“ и за това дали Добс се оправя без нея, нямаше да посмее да се върне направо в града. Но отсъстваше вече седем дена и беше сигурна, че дори да даде пълна свобода на въображението си, няма да си представи гледката на бойното поле, в което е била превърната кръчмата. Не, тя трябваше на всяка цена да се върне.
Боеше се, че Стефан може да я пресрещне в града. Разумът й твърдеше, че тези мъже няма да бият заради нея целия обратен път до Натчез. Дори да го направят, ще седнат ли да я чакат дни наред, ако не я открият веднага? Можеше само да се надява, че не са готови на това и да вземе колкото може повече предпазни мерки.
Най-трудното ще бъде да изчака до разсъмване някъде в края на града. Не можеше да рискува да влезе в „Харема“ преди кръчмата да отвори, ако все още работи. Ако Стефан я последва, ще я причака тъкмо там. Но и да не го свари, пак трябва на първо време да се крие, защото не може да се появи без грим.
За да плати за сала, продаде не камизолата на Стефан, а коня. Салджията направи чудесна сделка, но и тя нямаше вече нужда от животното и с радост се отърва от него. Добс ще припадне, ако му разкаже. Конете не са никак евтини.
Щом реши, че е дошло време, Таня се промъкна незабелязано в града, избягвайки по възможност оживените улици. Когато стигна пред кръчмата, вътре беше тихо, вратата заключена и не се виждаше светлинка. Нямаше начин да разбере дали е имало клиенти предишната вечер. В съседния бардак още работеха. Също и в игралния дом отсреща. И на двете места шумът беше поутихнал и щяха да я чуят, ако реши да разбие вратите, за да си влезе. Защото бяха заключени и двете врати.
Капнала и гладна, Таня не беше очарована от отпора, който я очакваше. Можеше или да се покатери на покрива на верандата, с надеждата, че има отворен прозорец, или да чака до другия ден портите на кръчмата отново да се отворят. Ако изобщо отваряха. Но тогава рискуваше да й се случи тъкмо онова, което успя да избегне предишната вечер.
Таня се покатери на покрива на верандата. Струвайте й цели десет минути и риска да падне, но успя. С огромно облекчение установи, че прозорецът на Добс е отворен.
Не беше трудно да се прехвърли, но в стаята беше тъмно като в рог. Безлунната нощ, която й помогна да мине през града, се превърна тук в пречка.
Намери леглото, когато се блъсна в него.
— Добс, събуди се, Добс! — зашепна тя настойчиво и за дърпа дюшека. Не се чу нито звук, никакво хъркане, никакво сумтене, нищо. — Добс!
— Няма да го намерите тук, принцесо.
— О-о-о, не! — изстена тя. След миг видя да просветва кибритена клечка и бързо се дръпна. Стефан седеше на стол до вратата и единственото, което й мина през ума, беше: — Защо сте още тук?
— Още? Ах да, разбирам. Ние ви чакахме. Близо три дена. Нима решихте, че няма да го направим?
— Надявах се — избухна тя и се спусна като стрела към прозореца.
Не загуби време за трудното прекачване, а рискува с рязък скок. Едното й коляно се удари в перваза, рамото в покрива, а ботушът й се заклещи дявол знае къде. Още се превиваше от болка, когато някой я задърпа за ботуша. Извърна се енергично и се опита да настъпи Стефан по ръката. Единственият резултат беше, че той я задърпа за другия крак. Изпита ужас, когато го чу да казва: