— Разбирам ви — каза той потиснато.
— Не, нищо не разбирате и никога няма да проумеете какво ми отнехте: мечтите ми, единственото, което съм желала повече от всичко на света — да се разпореждам сама със живота си. Само богати вдовици имат свободата, към която се стремя. Но аз нямах никакво намерение да се омъжвам, за да стана после вдовица. Щях да го постигна и без това…
Тя млъкна, завладяна от мисълта за онова, което губеше и от желанието отново да го удари. И наистина посегна.
Но този път Стефан хвана юмруците й.
— Хайде, стига!
— Никога — изкрещя тя, — никога няма да мога да ви причиня болка, която да ме възнагради за онова, което ми причинихте вие. Само да се докопам до оръжие, ще ви застрелям на място, копеле проклето!
За неин ужас той само се усмихна.
— Ще се наложи да останете с нас и да дочакате удобен случай. — После я вдигна на ръце, за да я изнесе за последен път от нейния „Харем“.
Опита се да се брани, докато силите й изневериха.
24
Второто пътуване на Таня с параход беше много по-неприятно от първото. Кабината й беше по-малка и по-мизерно обзаведена, освен това не биваше да я напуска. Дали щяха да я принудят, както тогава на „Лорелай“, да споделя кабината със Стефан до края на пътя? Не знаеше, но и не попита. А че ще й се наложи да живее с него в тази тук, това вече почти не я интересуваше.
Тя спа в леглото, а той върху дюшек на пода. Тя избягваше да приказва с него, избягваше да му отговаря, дори да го поглежда. Просто го пренебрегваше, сякаш беше допълнителна мебел в кабината. Интересно беше, че той сякаш не възразяваше.
Повечето време беше в кабината сама и тъй като не участваше в никое от предлаганите на кораба развлечения, единственото, което й оставаше, беше да размишлява. Не й беше трудно да разбере, че пак сбърка в предвижданията за собствената си съдба. Мъжете бяха хвърлили куп пари — за коне, за билетите за двата парахода, накрая и за кръчмата. Господи, все още не можеше да повярва, че е така. Не са го направили, за да спечелят, защото веднага бяха препродали „Харема“ и то на загуба.
Подобно поведение противоречеше на всякакъв разум. То означаваше, че парите нямат никакво значение за тях. Може би наистина вършат всичко за нейно добро, за да премахнат всичко, което я влече обратно към Натчез. Така поне твърди Стефан. Вече не можеше да се вкопчи в надеждата, че е излъгал, защото през нощта, когато той я изнесе от кръчмата, тя вдигна такава врява, че Берта и едно от момичетата излязоха на тяхната веранда да разберат какво става.
Тогава Таня им изкрещя:
— Вярно ли е, че си купила „Харема“ от тези дяволи?
— Ми да, малката — извика в отговор Берта. — Тя изобщо не позна Таня без обичайния грим и чудесно се забавляваше с отвличането, което се разиграваше пред очите й. — Ще направя спалня до спалня, имаш ли мерак да ти пробутам една?
После собственичката на бордея изчезна в къщата си, а Таня престана да се дърпа от лапите на Стефан, но от тогава не му беше продумала.
Сега й беше ясно колко е сбъркала в увереността си, че е прозряла какво представляват Стефан и неговите приятели. Бяха пръснали много повече пари, отколкото биха получили за нея от собственик на бордей. Значи, имаха друга цел. Но тази приказка за крале и изгубена принцеса и сега й се струваше прекалено фантастична, за да й повярва. Неприятното беше, че просто не можеше да стигне до разумно обяснение на факта, че тези мъже я бяха отвлекли, освен ако… Може би имаше живи роднини и те са възложили на мъжете да я открият. Дали не са имали основание да им наредят нищо да не й казват? Може би… може би трябва да престане да се измъчва с това непрекъснато търсене на причината.
За толкова неща трябваше да размисли. Какво ще прави занапред, до края на живота си? Единственият й досегашен шанс за независимост беше пропаднал. Ще трябва да си намери работа. Ще й плащат наистина, но ще трябва пак да изпълнява заповеди, да се старае да се хареса, да върши всичко, както го желаят други, а не тя. А денят, в който нямаше да зависи от никого, беше толкова близък… Проклетият Стефан заслужаваше да се пържи в ада.
Злобата й към четиримата не утихваше, но най-силно мразеше Стефан. Въпреки че купуването на кръчмата сигурно беше решение на всички. Глождеше я желание за мъст. Беше съвсем ново за нея — да си урежда сметките с някого. Беше свикнала да приема безропотно всичко, което й се случеше, изобщо не си представяше как може някому да отмъсти, да му отплати със същата монета. Беше се заканила на Стефан, че ще го убие, но това не беше сериозно, разбира се.