Отвори внимателно вратата, за да не я събуди, но изведнъж реши, че подобен жест е твърде великодушен и затръшна вратата. Тя веднага седна в леглото и го погледна без изненада. Вече му беше направило впечатление, че бързо се събужда и не е нито сънлива, нито объркана.
Както всяка нощ, беше оставила лампата да гори с нисък пламък, сигурно искаше слабата светлинка да я предпази от пълния мрак, който би настъпил в кабината. Едва ли беше заради него. Всяка нощ, щом влезеше, той гасеше лампата, но тя нито веднъж не се оплака, че се събужда сутрин в тъмна стая. Впрочем до тази вечер тя изобщо не беше разговаряла с него.
Още носеше жълтата рокля. Както винаги, спеше с дрехите си. Днес беше разкопчала все пак няколко копчета на тесния корсаж, от едната страна роклята се беше смъкнала почти до лакътя. Корсажът би се плъзнал и по-надолу, но го придържаха пълните й гърди.
По-добре да не беше забелязал всичко това. В очите му лумна безумен пламък, толкова силен, че сигурно можеше да изпепели постелята му, разстлана на пода.
— Колко е часът? — чу я да пита, не ядосано, най-спокойно и безразлично.
— Откъде, по дяволите, да зная? — избоботи той с нескрито раздразнение.
— Зададох най-обикновен въпрос, нямате повод веднага да ми извиете врата.
Той се обърна толкова рязко, че пак му се зави свят и стаята се олюля за миг, докато притисне ръце към слепоочията, за да си върне равновесието. Видя, че си с оправила роклята и го гледа със широко отворени очи…
— Господ да ни е на помощ, пиян сте, нали? — попита с непресторено учудване. — Нима смисъл да отричате, по една случайност имам дългогодишен опит в тази област.
— Е да, наистина богат опит — измърмори той презрително.
— Подигравайте се колкото си щете. Но аз наистина зная какво помага на пияни хора… Когато го научих, вие още не сте знаели какво е уиски.
— Уиски ли? — ухили се той злобно. — Нека ви осведомя, че дойката ме е отбила е водка, купена от руските ни съседи. Мога да претендирам за превъзходство в консумирането на всички видове питиета.
— Вземам си думите назад.
— Да се надявам ли, че не сте луда, малка Таня, и няма да си позволите подигравки? — попита той, втренчил в нея присвити очи.
— И през ум не ми минава.
— Мъдро решение, защото никак нямаше да ми хареса.
— Зная.
Очите му още по-силно се присвиха, но изразът на лицето, което се олюляваше пред него, ту размито, ту съвсем ясно, беше непроницаем. Предпочете да запази подозренията за себе си. Пък и нямаше желание тъкмо сега да се кара с нея, умората го надвиваше. Разбра го, защото не беше в състояние да си свали дрехата. В усилията си да смъкне проклетото палто, Стефан се завъртя около собствената си ос.
— Да ви помогна ли, Стефане?
Беше му необходимо време, докато я открие отново върху леглото. Помощ? От нея? Сигурно не е разбрал добре.
— От проклетото уиски е — обясни той за в случай, че е чул добре. — Това питие сякаш се вмъква в човека.
— Точно така е — потвърди тя.
— Хм, може би не случайно ми предложихте помощ при събличането, а, Таня?
— Помислих си само, че трябва да се опрете на някого, за да си намерите постелята.
Отговорът го разочарова толкова дълбоко, че събуди гнева му.
— Ако позволите, ще ви осведомя, че имам отлично зрение — изсъска той.
— По този въпрос мненията могат и да не съвпаднат — измърмори Таня.
— Как, моля?
— Казах, че съм на друго мнение.
Думите й го ядосаха и той избоботи достатъчно арогантно:
— Мадам, това легло би видял и слепец. — За да го докаже, той бе приближи със широки крачки към леглото и седна на него. — Е, видяхте ли?
— Но, Стефане…
— Няма да мирясате, докато не ме ядосате, така ли?
— Нищо подобно — увери го тя, — но не зная дали сте наясно, че не спите тук?
— Не ме обърквайте — каза той и се наведе да си събуе обувките, маневра, при която за малко не се изтърколи от леглото. Опря ръка в пода, докато се справи с непослушните обувки и добави: — Зная, че споделяме една и съща кабина и това вече е на път да ме влуди. Тъй че не го забравям нито за миг.
— А защо ви влудява?
Той впери мрачен поглед в краката си:
— Не се опитвайте да смените темата, Таня, говорехме за кабината.
— Прав сте, за кабината и за това, че я споделяме. Аз спя в леглото, а вие на пода. Съвсем точна съм, нали?
Трябваше ли така глупаво да му напомня? Не беше ли достатъчно, че й отстъпи леглото и нито веднъж не се опита да я посети там.