Когато устните му най-сетне се откъснаха от нейните, тя понечи отново да ги намери, но той беше решил да изследва друг път. Когато го намери, тя изстена. Горещата влага на устата му опари гърдите й, той се вливаше ту в едната, ту в другата гърда, сякаш не можеше да реши коя предпочита. Изведнъж избра едната и я засмука. Таня откри непознатата дотогава връзка между гърдите и бедрата. Откри, че горещината може да минава от едната част на тялото в друга. Плам, който събуждаше болка и на двете места, но не намаляваше желанието да усеща докосванията му. Изви се под него, за да му покаже с тялото си какво иска. Ръката му се плъзна по голите й прасци, по бедрата, за да отговори на тихия й зов с най-страстната от всички милувки.
Вече нямаше съмнение, че е буден и този път нищо не можеше да го спре. Таня се отдаде докрай на чувството, което беше пробудил в нея. Искаше всичко да научи, всичко да изпита, въпреки че едва ли можеше да има нещо по-прекрасно от онова, което изпитваше в момента. Но сигурно щеше да е още по-хубаво, ако той беше гол, ако можеше да докосва пламтящата му кожа, ако й принадлежеше изцяло… Да й принадлежи? Не, не, нямаше да допусне лоша мисъл да развали всичко това. Тя желаеше този мъж, искаше той да я люби.
Настойчивото тропане на вратата изтръгна от нея стон на разочарование. Стефан се изрази по-недвусмислено.
„Ще ги убия“ — измърмори той и вдигна глава.
— Стефане, ако не отвориш най-сетне, ще помисля, че те е убила и ще изкъртя проклетата врата.
Таня отвори широко очи, но беше трудно да се различи нещо, защото през процепа под вратата се процеждаше само тънка ивичка светлина. Но вратата не беше заключена. Миналата нощ Стефан само я беше тръшнал след себе си.
Изглежда, двамата осъзнаха едновременно какво става и той веднага скочи. В същия миг високо изпъшка, защото главоболието от препиването се върна без предупреждение. Успя все пак да се добере до вратата, отвори, колкото да може застаналият от другата страна да го види. После я затвори предпазливо, щадейки главата си.
Таня си оправи бавно роклята — нямаше представа какво ще последва. Досадникът от другата страна извика, като за капак, че параходът е пристигнал преди повече от час. Сега различи, макар и с мъка, сянката на Стефан, който се опитваше да запали лампата. Предпочиташе да не го прави. Искаше той да се върне в леглото, но знаеше, че сега е невъзможно, чакаха го да излезе.
Светлина заля кабината, а Таня си пожела тя веднага да угасне. Пожеланието й не се сбъдна. Стефан стоеше до леглото и я гледаше с израз, който тя не можеше да изтълкува. В същия миг се върнаха всички въпроси и съмнения.
Беше ли подхванал с ясна глава онова, което се случи между тях, или е бил отначало полусънен? Беше ли пленила и него влудяващата страст, както бе покорила всецяло нея? Питаше ли се той изобщо какво мисли, какво изживява тя? Та нали вчера й направи, високомерно и арогантно, предложение да я люби, защото тя имала нужда… О, Господи, нима всичко е било продължение на предложението му? Защо мълчеше? Защо я гледаше, сякаш хиляди въпроси измъчваха и него? Навярно го бяха налегнали зли мисли, защото лицето му сякаш се вкамени. До каквото заключение и да беше стигнал, то явно не му харесваше.
Таня беше свикнала с изненади и все пак думите му я свариха неподготвена:
— Изглежда наистина ви е все едно с кого спите, прав ли съм? — подхвърли й той.
Ако беше по-близко, щеше да го удари. Събра сили, за да му обърне гръб. В гърлото й беше заседнала буца и не можеше да му отговори.
— Сигурно е така — би му казала, защото той друго не заслужаваше.
Безмълвната й реакция трябва да го беше изненадала, защото добави:
— Съжалявам, не биваше да го казвам. Но какво да мисля, кажете, след като зная, че ме мразите?
Да, вярно и все пак той не биваше да си го позволява. Всеки път се повтаряше едно и също — колкото по-близки ставаха, толкова по-обидни бяха след това забележките му. Тази заран просто не се беше подготвила да чуе поредната обида.
Какво да му каже? Беше безкрайно озлобена, задето й отне кръчмата. Ако беше докопала пушка, можеше и да го убие. Когато се замисляше над бъдещето си гневът й се сменяше с отчаяние. Ето и миналата вечер държането й беше продиктувано от омраза и желание да му отмъсти поне малко. Той с основание твърди, че тя го мрази. Само че истината е по-друга, беше логично да го мрази, но по необясними причини, не беше така.
И тъй, как да обясни избликналата си чувственост? Да каже, че я привлича и си губи разсъдъка? Няма да повярва повече, отколкото му вярваше тя. Нали все още отхвърляше приказките им като лъжа. Никак не й харесваше, че я прави толкова несигурна в себе си, не й харесваше, че Стефан признава само крайности и непрекъснато я изкарва от кожата й. Мразеше обидите му. Не можеше да скрие от него, че го мрази за много неща и следователно обяснение за отстъпчивостта й можеше да бъде само желанието да се люби с него. Но коя е причината, поради която той продължава да я привлича? Това не можеше да разбере.