— Добре дошли на борда на „Карпатия“, принцесо.
— Кога излиза в открито море?
— Веднага, щом попълнят екипажа. Хората не са могли да предвидят, кога най-сетне ще се появим.
Беше поднесено като извинение, но в гласа му прозвуча нескрит упрек. Екипажът наистина не е задължен да има ясновидски способности, или достатъчно търпение, за да ги изчака да пристигнат. Таня не обърна особено внимание на желанието му да демонстрира още веднъж арогантността си. Беше достатъчно заета с усилията да прикрие изненадата си. Също и с мисълта за обещания гардероб.
— За пръв път съм в Ню Орлиънс и няма да го видя?
— Стефан знае ли, че имате такова желание? — свъси вежди Васили.
Като че ли има значение — искаше да отговори саркастично, но се задоволи с едно „не“.
— Няма да е зле занапред да споделяте с него желанията си… Сега всичко ще реши времето, нали потрошихме толкова дни да ви търсим.
Беше смаяна, че не споменава за многократните й опити за бягство, въпреки че именно те ги бяха забавили. Що се отнася до предположението, че Стефан е готов да изпълни желанията й, то не заслужаваше внимание.
— Ще имам ли поне тук самостоятелна кабина? — попита тя.
Той се престори, че не я е чул, но попита:
— Още не сте последвали съвета ми, нали?
— Кой съвет?
— Да се помъчите да спечелите разположението на Стефан.
— Разположение ли? Ах да, помня, препоръчахте ми да разпалвам интереса му към моята личност, а не гнева му.
— Интересът му към вас е безспорен, принцесо. Много добре ще е за вас да спечелите и разположението му.
— Ще ми простите, вярвам, ако ви уверя, че подобна цел е непостижима за мен.
— Да ви простя? — прекъсна я той. — Не, разбира се, защото виждам, че даже не се опитвате.
— Налага ли се? — попита тя. Още миг и щеше да се ядоса не по-малко от него.
— Налага се заради вас самата, заради всички нас, в името на собственото ви щастие.
Зелените й очи го гледаха с престорена изненада, но не постигнаха желания ефект, та й се наложи да добави е подчертан сарказъм:
— Искате да повярвам, че сте загрижен за щастието ми?
— Загрижен съм за щастието на Стефан, а вие можете да вървите по дяволите.
— Убедена съм, че съм вече сред дяволи — отговори тя, но после въздъхна. Словесните дуели с Васили бяха твърде различни от тези със Стефан. Не й доставяха никакво удоволствие. — Принудена съм да пътувам с вас, Васили — изсъска тя, — но това съвсем не значи, че трябва и да разговарям с вас. Тъй че, бъдете така добър, пръждосвайте се оттук!
— Приберете си ноктите, Таня — чу тя Стефан зад гърба си. — Васили няма никаква вина и не заслужава да бъде издраскан.
Тя се вцепени и веднага се запита, откога ли стои зад гърба й. Впрочем все едно.
— Може би вие го заслужавате? — обърна се тя към него.
— Днес, може би, да — призна си той, преди да смени темата. — Какво предпочитате — да ви представя най-напред на капитана, или да разгледа покоите си?
— Искам да ме пуснете да се върна в Натчез.
— С каква цел?
— Нали знаете, че госпожа Берта ми предложи работа, не си ли спомняте? — не изпусна тя случай да го уязви.
Той стисна устни, очите му станаха сякаш по-светли. На Таня не й трябваха повече доказателства, че го е улучила по болното място. А той я хвана за ръката и я избута пред себе си по стълбата надолу, после я тикна в първата кабина, без да каже нито дума.
Беше естествено, че в подобни ситуации тя ставаше подозрителна. Не очакваше, да бъде хвърлена върху първото срещнато легло, защото пламъкът в сатанинските му очи още не беше достатъчно силен. Пък и не си представяше да е такъв лицемер, че да я накаже само заради няколко подигравателни думи, — беше си позволявала много повече. Навярно искаше само да я заключи някъде, за да не може да го изкарва извън кожата му.
Още не беше заключил и Таня вече лежеше в обятията му, а устните му се впиваха в нейните. Знаеше, че целувките му са различни, според настроението. Този път не бяха настървени, владееше се напълно и беше пределно съсредоточен. Какво искаше всъщност? Да я съблазни, да я накара да се почувства едва ли не доброволна пленничка?
Таня се отскубна от прегръдките му, преди усещанията, които така умело пробуждаше в нея, да възникнат и да я завладеят.
— Защо го правите, защо сте толкова упорит?
— Проклет да съм, ако зная.
Признанието се беше изтръгнало, изглежда, против волята му, защото веднага свъси вежди. Таня се беше надявала на по-мил отговор, поне малко по-мил. Но всеки опит да разбере как функционира мозъкът на този човек, беше урок по безсмислие и разочарование. Освен, ако…