— Ех, значи аз вече няма да бъда обвинявана, ако това момче по име Сандор умре преди да…
— Сандор е моят баща, Таня. В мен можете да се съмнявате колкото си щете, но ще ви моля за него да говорите само с уважение.
Уф! Прощавай, че дишам! — помисли си тя. — Да върви по дяволите! Този тип пак я вбеси.
— Щастлива съм, че всичко стана така, както го желаехте — заключи тя кратко. — А сега, ако обичате…
— Всъщност исках аз да избера роклите ви.
Таня за малко не го зяпна от учудване и само с усилие успя да не се издаде. Защо му трябваше да казва това, сякаш декларираше, че й е господар? И защо усети да се надига в нея онова странно чувство, обземащо цялото й същество? Нали през целия разговор се владееше и устоя на притегателната му сила. Дори когато призна, че я желае, тя беше достатъчно ядосана, за да не се поддаде.
Стефан свъси вежди, недоволен от мълчанието й, но може би и от собствените си думи, кой знае. Но после се засмя и тя не разбра причината за внезапната му самоирония. Когато заговори отново, беше категоричен и нетърпелив. Очевидно искаше чак по-скоро да се махне от кабината.
— Прегледайте нещата, щом пристигнат. Ако ви трябва още нещо, можем да го набавим само тук. После ще е късно. Няма да ви разочароват нито вкусът на Саша, нито предвидливостта му. Той разбира от моди, има тънък вкус и, за разлика от мен, е точен в преценките си за мерките. Увери ме, че всичко ще ви стои като излято. — Кимна бегло и я остави сама. Сдържа обещанието си и тя дълго време не го видя.
Що се отнася до новите й дрехи, бяха приказни и достойни за принцеса. Таня не изпадна във възторг, но не намери и недостатък, с изключение, може би, на един. Тъй като не Стефан беше решавал какво да й се купи и какво не, сега притежаваше всичко, което човек може да си представи под името дамско бельо. Поне половината й беше излишно.
30
Някъде към половината път за Европа, Таня почна да вярва в приказката. Най-много допринесе за това Саша, макар да не пророни дума по въпроса. Другите й бяха сърдити, задето Стефан е отново непоносимо капризен. Сега тя самата не ставаше свидетел на избухванията му, защото не го виждаше. Саша се сприятеляваше все повече с нея. Не изпускаше случай да й засвидетелства уважението си. Не се притесняваше да мърмори в нейно присъствие срещу Васили, понякога и срещу Лазар, веднъж каза нещо и по адрес на всякога кроткия Серж. Но към нея не се бе обърнал с по-остра дума.
Един ден го попита защо е толкова мил с нея.
— Защото го заслужавате повече от мнозина, ваше височество. Животът ви е бил много труден, дори по-труден от моя, предполагам. Преди Стефан да ме вземе при себе си.
— Откъде знаете какъв е бил моят живот?
— Стефан ми предаде вашия разказ — обясни той. — Впрочем, той вярва не на всичко. От друга страна, допуска неща, в които не би трябвало да вярва. Предполагам, че го зашеметявате с истината и се надявате да ви повярва, а после подхвърляте някоя лъжа, за да го накажете за недоверието му. Но той ми разказа и какво е видял с очите си. Според него мъжът, който ви е отгледал, заслужава да бъде разстрелян.
— Това съм си мислила и аз — засмя се Таня.
— Но сте останала при него, въпреки че сте могла да го напуснете.
— Напоследък имаше нужда от мен и беше просто мой дълг…
Отговорът й прозвуча по начин, който не й хареса. Сякаш беше изпитвала към Добс нещо подобно на дъщерни чувства, а това не беше вярно. Беше направо невъзможно. Този човек имаше много примитивен начин на мислене, за да предизвика симпатия. Нямаше предвид годините, през които го беше смятала за свой баща и въпреки жестокостта му, го беше обичала.
— Останах, защото щях да бъда възнаградена със собствеността върху кръчмата — заяви тя войнствено. — Исках повече от всичко на този свят да притежавам кръчмата. Тя би ми гарантирала сигурността и свободата. Щях най-сетне да разполагам със себе си.
— Да, Стефан си дава сметка, че е сбъркал, продавайки кръчмата. Щеше да е по-просто и евтино, ако беше я подпалил. Нямаше да знаете, че той го е направил. Но пък вашият господин Добс нямаше да получи сумата, която го е направила щастлив до края на дните му. А Стефан не искаше да се притеснявате заради този човек, ако имате все пак някакви чувства към него.
— Познавате много добре Стефан, нали, Саша?
— По-добре от всеки друг.
— Той винаги ли е във война със собствените си чувства? — попита тя колебливо, а нисичкият мъж се засмя.
— Много точно се изразихте, ваше височество. Не, не, не е винаги такъв. Обикновено чувствата му са твърде еднозначни, независимо от това дали са добри или лоши. Не обича съмненията, нито противоречивите чувства, пък и, общо взето, не ги познава. Избягва всичко, което може да наруши равновесието му.