— Мене например — заключи тя. — Това ли е причината да страни от мен?
— Прави го по ваша молба и защото, заедно ли сте, все се карате. Можете ли да ми обясните защо е така?
— Защо питате мен, всеки път той започва кавгата — измърмори Таня.
— Невъздържан е по характер, права сте, но обстоятелствата са го научили да се владее.
— Саша, наясно ли сте доколко се владее? И какво прави, или иска да направи, когато е разгневен?
— Да, зная и това е по съвет на баща му — отговори Саша, очевидно развеселен от възмущението й. — На млади години, изпаднеше ли в ярост, Стефан докарваше нещата до сбиване и всеки път нараняваше някого. Защото другите не можеха да отвръщат на ударите му с удари, нали разбирате? Той е принц и не кой да е принц, а престолонаследникът. Значи трябваше да намери друг отдушник за гнева си. Тогава реши да си го изкарва на първата срещната… е, разбирате какво искам да кажа, нали?
— Толкова мога да разбера, но аз не съм сегашната му любовница, нали?
— Не, но сте му по-близка, отколкото може да бъде която и да е любовница. Вие сте предопределена за него с царски декрет, свързващ със силата на брак. В неговите очи, принцесо, вие вече сте негова съпруга, липсва само церемонията, която да ви накара да го повярвате.
Саша вече не за пръв път сочеше като крал Стефан, а не Васили. След странното признание на Стефан, малко преди да потеглят, вече всички, включително моряците и капитанът, говореха за него като за свой крал. Васили си призна един ден, че с облекчение се е отървал от уморителната си роля. Таня с мъка потисна смеха си, защото този човек продължаваше да бъде все така арогантен и високомерен. Трудно е да се каже какви кралски достойнства се е опитвал да имитира.
Кардинците й бяха показали документите си, които изглеждаха ужасно официални. Впрочем просто й ги навряха под носа в деня след отплуването, когато тя отново подчерта със саркастични забележки колко скептично се отнася към твърденията на Стефан. Документите показваха неопровержимо, че Стефан Барани е новият крал и повелител на Кардиния. При такива референции всяко правителство би побързало да разгърне червения килим. А Таня се задоволи да отбележи хладно, че документите могат да бъдат например откраднати, или фалшифицирани. И тримата мъже я изгледаха с неописуемо възмущение. Възмущение, което не ги напусна близо седмица.
После тя се замисли, този път сериозно и разбра колко по-логично е да приеме, че крал наистина е Стефан, а не Васили. Та нали през целия път всички се подчиняваха на Стефан, следваха неговите указания преди да предприемат нещо, поглеждаха към него, за да получат безмълвното му съгласие. Стефан издаваше заповедите, не Васили. Опитаха се да й обяснят, че като по-възрастен от двамата братовчеди Васили има последната дума, но това твърдение винаги беше звучало някак фалшиво. Тези несъответствия й попречиха да приеме, че Васили е крал, от там да повярва и в останалата част на историята.
После си спомни почти забравен малък епизод: Лазар я попита един ден дали би предпочела Стефан да е кралят. Дори Стефан беше любопитствал какво би казала, ако има друг избор освен Васили. Е добре, но ако наистина е така? Защото Стефан пое от самото начало отговорността за нея, сякаш е негово право, или, както твърди Саша, сякаш я смята вече за своя жена.
Какви ще са чувствата й, ако се окаже, че трябва да приеме за истина всички техни приказки? Беше й всъщност много по-трудно да си представи брак със Стефан, а не с Васили. В случая с Васили всичко беше ясно, тя щеше просто да се противопостави. Но Стефан? Чувствата й са не по-малко противоречиви от неговите. От една страна, той неудържимо я привлича и ще е щастлива, ако се окаже вярно и той й стане съпруг. Но имаше и толкова неща, които й пречеха да се радва, че се надяваше да не бъде принудена да се омъжи за него, дори ако цялата тази история е истинска.
Сега надделяха съмненията, защото бяха много. Те двамата са толкова различни, всякога враждебно настроени един към друг. Единственото, което ги свързва, са няколко далечни роднини. Самата мисъл за брак продължаваше да й бъде противна. Достатъчно мъчително би било да се подчини на нормален мъж, а Стефан не беше нормален мъж, а всемогъщ крал. И вече беше демонстрирал ясно властолюбието си. Всеки път беше пренебрегвал нейните желания с неизменна злоба.
Не биваше да забравя и толкова противоречивото отношение на Стефан към нея. Той я желаеше, но предпочиташе да не е така, намираше я за хубава, но предпочиташе да не е. Призна също, че иска да я има един-единствен път, споделяше явно мнението на Васили, че кралските бракове са политически, а не личен въпрос. Те изискват само минимален контакт между съпрузите и то във всяко отношение. Но какво би означавало за нея това? Нали продължи да го желае, без най-малка надежда да го спечели? Да се съгласи ли доброволно на такъв ад? Мъжете може да я смятат за глупава, но толкова глупава не е.